В ТЪРСЕНЕ НА ДИАГНОЗАТА: „МИНИСТЪР НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ”
На 29.08.2010 година АФЕРА публикува един блестящ портрет на тогавашния вътрешен министър Цветан Цветанов от проф. Людмил Георгиев. Публикуваме го отново днес – четири години по-късно, когато доживяхме да чуем, „осъден” за Цветан Цветанов:„В търсене на диагнозата: „Министър на вътрешните работи”
Повече от година след началото на управлението на ГЕРБ, някъде към края на август 2010-та, един от приятелите на писателя и издателя Димитър Томов – шефа на Университетското издателство, не можеше да се отърси от една отдавна терзаеща го мисъл, от едно професионално предизвикателство, което на пръв поглед не изглеждаше твърде сложно, имайки предвид обекта на изследователския интерес, но което така и му се изплъзваше до този момент.
Професорът по психология в Алма матер не можеше да приеме обстоятелството, че все не успява да формулира в едно изречение психологическия профил на фамозния Втори в Държавата, на „страшилището” за организираната и неорганизираната престъпност,на човека, който дължи всичко на Премиера-Слънце, на неподражаемия Министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, по-известен сред форумците в Интернет като Цецко Цървула.
Парадоксалното в случая се състоеше в това, че професорът беше събрал огромен материал за този гений на милиционерската деятелност – биографични данни, спомени на преподавателите му по физкултура и право /нищо, че не било право в Университета, а специализация в УНСС/, разкази на негови колеги от по-далечното и по-близко минало, множество вестникарски и телевизионни интервюта, и какво ли не още.
В тази августовска вечер, напук на обвземащата го дрямка и на хъркащия в краката му верен английски сетер, професорът реши да започне всичко от начало, както е научният канон, на който учеше и студентите си – нямаше нищо психоаналитично в това, да се върне към детството на интересуващия го субект, а и да имаше, беше без значение.
Професорът знаеше, както и почти цялото население на Републиката, че малкият Цецко е израсъл в семейство, чийто глава, т.е. баща му, е бил шофьор на некоронования шеф, на сивия кардинал на Държавна сигурност по времето на комунизма Григор Шопов, известен и като един от най-доверените хора на Големия бос Тодор Живков. Да, по онова време да си шофьор на такава високопоставена номенклатура е предполагало изключително доверие в идеологическата подготовка и партийната вярност, но, така или иначе, макар и малко по-високопоставен, шофьорът е оставал част от обслужващия персонал на комунистическата „аристокрация”. В нейните очи тези хора са се смятали приближени, но не чак дотам, защото независимо от всичко, партокрацията, по думите на великия Радой Ралин, ги е имала за „втора ръка”, призвани да слугуват и да угаждат на прищявките им. Това, което професорът знаеше, а другите може би само се досещаха, бе, че децата на хората от тази прослойка неминуемо са преживявали в своето развитие обективно заложена двойственост – от една страна, да се радват, че все пак са нещо повече от останалата социалистическа маса, но, от друга страна, да съпреживяват непрекъснато униженията и компромисите на своите родители.
Тъкмо на това място от разсъжденията си професорът усети, че верният английски сетер се размърда в краката му, наведе се, погали го нежно по главата и след като кучето смирено задряма, той се изправи отново пред компютъра, облян от вълна на съчувствие към съдбата на тези деца. В следващия миг обаче, както го изискваше научният анализ, той се отърси от емоционалните си трепети и продължи да се опитва да решава задачата, която си беше поставил преди известно време.
За него беше повече от ясно, че двойствеността в душите на тези деца неминуемо полага раздираща вътрешна конфликтност: комплексите за малоценност, породени от допира с децата на господарите и възпроизвеждащото се желание за бъдещ реванш, който да компенсира преживяното в детството.Той знаеше, че при ниска интелигентност, както е при Цецко, чувството за отмъщение, прикрито зад витиеватата фразеология за справедливост, с времето ще се разширява неимоверно, а ако в бъдеще се покрие с властови ресурс, това ще има ужасяващи последици както за отделните хора, така и за обществото като цяло.
Изведнаж професорът се замисли, защо прелетя толкова бързо във времето, от комунистическото минало към герберското настояще, но бързо разбра, защото в ушите му прокънтя едно признание на вече властовия Цецко, че всичко на този свят дължи на своя покровител Борисов. Това откровение означаваше поне две неща: че иска окончателно да скъса със спомена за баща си, шофьора, част от прислугата, и, че изпитва неистовото желание да го замести с някой друг, който бащински да зачита собствените му успехи, а това вече наистина е Генерала. Тази подмяна на синовността очевидно му носеше едновременността на спокойствието от бащинското покровителство и представата за утвърдената му личност както в Неговите, така и в собствените си очи.
Изстенвайки повече от ужас, отколкото от състрадание, професорът осъзна, че Цветанов никога не е простил и няма да прости на баща си за съвета да върви да учи в Спортната Академия, вместо, да речем, в Сорбоната, но вероятно шофьорът на Григор Шопов много добре е преценявал и собственото материално положение, и интелектуалните способности на сина. Дори може би акцентът в разсъжденията на бащата е било второто, ограничените умствени възможности на отрочето, защото в противен случай той би се унизил пред господарите да помоли за помощ с оглед перспективите за развитие на детето си, както би постъпил всеки любящ родител. Вероятно тъкмо тази преценка е била причината за последващото неистово желание на бъдещият полковник от МВР и впоследствие Министър, да подмени бащинството, разбира се, не биологичното, а психичното, т.е. да намери в някого опората и признанието, които е мислил, че никога не е получавал.
На това място професорът неволно зяпна с уста, дълго време се взираше в една точка, докато машинално запали поредната цигара и погледна към спящия в краката му английски сетер. Беше повече от сигурен, че дори и той, да не говорим за децата му, никога дори и не могат да си помислят, че биха постъпили като Втория човек в ГЕРБ и държавата, измисленото страшилище за престъпността и реалната опасност за демокрацията в страната, по случайност реализиращ се в момента като министър на вътрешните работи. Те не биха постъпили така поради простата причина, че бяха интелигентни!
Излизайки постепенно от унеса си, професорът започна да преглежда разказите на колегите на бившия кадровик от МВР Цветан Цветанов от по-далечното и по-близкото минало. В общи линии всички бяха единодушни, че той е бил съвестен, коректен и деен изпълнител на поставените му задачи, не се е отличавал с инициативност и креативност. Това се обяснява и с ниското му ниво на интелигентност, и с възпитанието в семейството да бъде послушен, да не се опитва да изпъква, за да не си навлича неприятности.В същото време, неговите колеги се отвращавали от способността му да сервилничи, дори да се подмазва на по-висшестоящите, да иска автографи по един или друг повод.
Професорът си помисли, че наистина драматичната промяна в екзистенциалните представи на този посредствен, послушен и невпечатляващ с нищо човечец, се е осъществила след срещата, близостта и може би приятелството с Бойко Борисов. Нещо повече – тъкмо опеката на пожарникарят от Банкя, този съвременен „Човек от народа”, е изиграла отключващата роля за актуализирането на дремещото до този момент чувство за отмъщение и вълнуващата идея да бъде много повече от обслужващ персонал. Очевидно е, че оттук-нататък бъдещият формален лидер на ГЕРБ и още по-бъдещ министър е успял да предефинира отношението си към всевъзможните началници, за да сведе слугинажа си към една-единствена персона. Тъкмо тази Единственост на Повелителя по уникален начин ще съчетае в преживяванията на Цветан Цветанов синовността и бленуваните велики дела, които взети заедно да го оттласнат от нивото на посредствеността, едва ли не да му осигурят място в историята.
От изключително значение за деперсонализацията на бившия кадровик от МВР, сигурен беше професорът, и опита му да си сътвори нова психична самоличност, е заръката на Бащицата-Съратник да изгради структурите в страната и да оглави, макар и формално, политическия проект ГЕРБ. Вероятно за първи път през живота си учителят по физкултура и специализант по право се е почувствал толкова значим, не само пред Него и себе си, но и в обществото, същото това общество, което толкова години е отказвало да го забележи.
Преминавайки към преглед на интервютата, професорът отбеляза, колко голяма би трябвало да бъде разликата между породилата се в този период от живота на Цветан Цветанов твърде завишена самооценка и реалните интелектуални измерения на неговата „нова” личност, за да има смелостта да говори по проблеми, от които нищо не разбира. Професорът допълни, че в социалната еуфория на отрицание към бившето управление, тази въпиюща посредственост не е могла да стане всенародно възприятие, за което си имаше негово обяснение. Той смяташе, че тези малко повече от милион и половина български граждани, определящи различните мнозинства през последните двадесет години, са всъщност наследници на онези хора, насилствено преселени от селата в градовете в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, за да се спазят изискванията на комунистическата идеология, социалистическото общество да бъде преобладаващо съставено от работническа класа. И след като за две поколения е почти невъзможно селянинът да се превърне в гражданин като светоусещане, възпитание и мироглед, то тази част от народа е твърде лесно манипулируема, непретенциозна и дори боготвори нескопосаните изяви на самозвани месии, за които най-важното е отмъщението, замаскиращо собствените житейски неблагополучия. Във всички случаи обаче, заключи за себе си професорът,формалното лидерстване на ГЕРБ е онази необходима предпоставка за онова, което се случва с Цветан Цветанов през тази повече от година, в която като министър има възможността да компенсира всичките си лични унижения в неговия, общо взето, твърде тривиален живот.
Докато препрочиташе спомените на Цецковите преподаватели по физкултура и право, професорът механично погледна английския сетер в краката си, който междувременно спеше на другия хълбок. Сравнението дойде някак неволно, защото преподавателите на Цветанов споделяха, че е изпълнявал всичко добросъвестно и прилежно, възпроизвеждал е адекватно, в общи линии, наученото, бил е послушен студент и не се е отличавал с лоши прояви. Той си спомни, че и неговият сетер в процеса на обучение се държеше по абсолютно същия начин, дори нещо повече – в момента беше в състояние да изпълнява команди както на български, така и на английски език. Може би затова, заключи професорът, неговото куче не би могло да стане вътрешен министър в правителството на ГЕРБ, не само, че той нямаше да му разреши, но си представи как Премиерът му казва: „Конгреджуилейшънс” – ами просто сетерът никога нямаше да може да го разбере!
В следващия миг професорът осъзна, че предстои последната част от анализа, започвайки да се притеснява, дали отново няма да се провали да сумира всичко това в едно-единствено изречение, по възможност с три думи, по подобие на словосъчетанието: „Министър на вътрешните работи”. Той разбираше, че народни поговорки от типа: „Дай на човека власт, за да му видиш акъла!” или „Пази Боже сляпо да прогледа”, бяха твърде блед изказ за явлението „Министър Цветан Цветанов”! Но, нека да продължи, пък после ще мисли дали ще успее или не.
Повече от ясно е, че малкият Цецко, дори заспивайки под одеялото вечер, никога не си е мечтал да става министър, не само, защото не е знаел какво точно е това /не, че сега знае/, но в сънищата за него е било по-важно да бъде Герой, който може да се справи с всеки, дръзнал да го обиди. Професорът беше убеден, че ако не се разбере дълбинната психична връзка между тази детска мечта и сегашното му министерстване, то нямаше как да бъде разбрано самото явление – обяснението, което се ширеше насам-натам в по-смелите медии, че изпълнява само и единствено поръчки на своя Покровител, за него беше твърде опростено. Да, в това обяснение може и да има нещо вярно, но без да премине през дълбоко раздвоената му душа, поведението на Цветанов като министър нямаше да бъде такова, каквото е.
Един от най-интересните моменти от министерстването на Цецко в психологически план, на който естествено никой не обръщаше внимание, било заради страха, било поради незнание, си остана наименуването на операциите, които целяха да внушат на световното и българското обществено мнение, че държавата всеки ден громи организираната и неорганизираната престъпност, взети заедно.Зад просташката еуфория на камерите, поръчани от режисьора-министър, които ни дават възможността да видим многобройни тежко въоръжени бойци, готови сякаш да се сбият с муджахидините на Ал-Кайда, но просващи на пода и без това проснати по долни гащи мъже, а понякога и деца, зад многоговоренето, което ни обещава, че това са най-долните хора на света, всъщност срамежливо надзърта инфантилността на Цецко.
Надзърта онова момченце, чиято детска мечта да бъде Герой никога не се е реализирала, дори в игрите с връстниците на улицата, защото Цецко винаги е трябвало да бъде послушен, да не засегне някой или, недай Боже, да нарани синче на господарите, което би означавало край на службата на бащата и всички произтичащи от това последици. На някои може да изглежда твърде перверзен начина, по който министърът-режисьор кръщава нощните разходки на своите служители, но истината е, че той си играе, защото не се е наиграл пълноценно в детството си, затова и наименованията винаги напомнят на „Стражари и апаши” – „Каналджиите”, „Дупетата”, „Дедесарите”, „Октопод” /тук филмите привнасят така необходимия свеж нюанс/. От психологическа, а може би от психопатологична гледна точка, опасността идва от това, че Цветан Цветанов не прави разлика между въображение и действителност, за него фантазия и реалност се преплитат в изначално болните му преживявания по толкова странен начин, че той не може да ги разграничи, те са едно и също нещо. Причината за това идва не само от непълноценното детство, но и от породения тогава и непрекъснато доминиращ стремеж за себедоказване, за демонстриране на собствената значимост, викът към обществото да му обърне внимание, да види, че и той съществува. Всичко това не би било толкова страшно, помисли си професорът, ако той беше редови гражданин – кадровик, учител или треньор, но Цветан Цветанов е министър на вътрешните работи на Държавата, а това вече е опасно, защото толкова лабилен психически човек може да направи и прави ужасяващи поразии в преживяванията както на отделните хора, така и на нацията.
Другият богат извор на данни за сегашното психично състояние на Цецко и връзката с дълбоко комплексираната му личност, независимо от неговите опити да я обнови, е перманентният сблъсък със съдебната система, най-вече с българските съдии на всички нива, твърде наивно дефиниран в публичното пространство като конфликт между институциите. Вярно е, че говоренето на министъра на вътрешните работи към съдиите е недопустимо и е в разрез с всички демократични практики, но то не е само резултат от въображаемата представа на Цецко, че вече е станал Героя от детските му мечти, на когото всички трябва да се подчиняват в неговия титаничен сблъсък със Злото. Това, че в болния мозък на министъра съдиите му пречат да получава непрекъснато така лелеяното през годините признание на близките и обществото, че въпреки невзрачността си, той все пак е Велик Човек, Герой, който има място в историята, е само едната страна на медала. Другата, не по-малко важната, се отнася до дълбоко вкоренения комплекс на Цецко от неговата необразованост, от това, че всеки път, когато съдийски състав не намира достатъчно основания да образува процес срещу онези от телевизиите, арестувани от „доблестните” полицаи по долни гащи, министърът разбира буквално като упрек към юридическата си некомпетентност. В развинтеното му въображение, което той възприема като реалност, Героят не чува солидната правна аргументация, а само възпроизвеждащата се оценка, че с девет месеца специализация в УНСС не се става юрист, а това го вбесява, защото му напомня униженията, от които си е мислил, че се е отървал. Тъкмо неизкоренимият от детинството и възпроизвеждащ се през целия му живот комплекс за малоценност, поемащ дълбоко живителни струи въздух след всяко съдийско решение, но задушаващ непрекъснато самия министър, го кара да опитва отново и отново, да изговаря неща, които нормален държавник в демократичния свят не би си и помислял.Въпросът, че използвайки поста си Цецко се опитва да решава собствените си психични проблеми, може би не е толкова съществен, но това, че го прави министър на вътрешните работи, вече е проблем на Държавата, защото последиците от неговото министерстване нанасят трайни увреждания на националната психика и ще бъдат преодолявани години наред.
На това място професорът се умори, по-скоро от омерзение, отколкото от работата, интуитивно усети, че нещо не е наред, но това, което видя, не, че го успокои, но го прикани да привършва – сетерът беше седнал отстрани, гледаше го втренчено и сякаш му казваше: „Виж какво, докога ще се занимаваш с този прост човек? Хайде, отивай да си лягаш, че и аз да мога да спя спокойно като хората!”. И изведнаж в съзнанието му изплува образът на неговия професор, който за подобни случаи винаги имаше готова диагноза с три думи, но сега я чу отново, и то съвсем отчетливо: „Синко, прост на биологично ниво!”…
Професорът се вцепени от това единодушие между сетера и неговия професор, на когото дължеше толкова много, опита се да спори с тях, че тук става дума за човек не какъв да е, а министър на вътрешните работи, който има сериозни психични проблеми и трябва по-скоро да се лекува, а не просто, ей така, да бъде етикетиран като прост на биологично ниво. Той искаше да разговаря с тях, поне да се опитат заедно да анализират тази диагноза, която всъщност не беше толкова диагноза, колкото констатация, и наистина се нуждаеше от научно обяснение, но усети, че няма с кого да обсъжда, каквото и да е – неговият професор отдавна отлетя от съзнанието му, а сетерът беше обърнал демонстративно гръб и не искаше да чува нищо.
„Прост /министър/ на биологично /на вътрешните/ ниво /работи/ – замисли се професорът по-късно, заспивайки, – толкова било лесно, а аз…”!
проф. Людмил Георгиев
август, 2010 година Afera.bg
