Highway To Hell
Бойко Борисов убива българската рационалност, парализира ума и волята срещу деградацията, която носи в голяма степен не по своя вина, защото е събирателен образ на масов български манталитет. Затова и реакцията срещу него е ирационална – самозапалванията на хора в края на предишния му мандат и подновяването им в навечерието на настоящия е изумителен знак. Не срещу конкретния човек и конкретната партия – това би било плоско обяснение. Не е и геройство като онова на Ян Палах – съвсем различна историческа среда и политическа конюнктура. Това според мен е несъзнателен акт на изпреварващ ход срещу неизбежния разпад. Ирационален акт. Инстинктивна реакция в мига, в който виждаш затворената улица, в която си попаднал, бягайки от преследвачи. Усещането, че няма напред, нито утре.
Борисов е събирателен образ на българския провал, който ни се поднася за успех.Тоталното разминаване между официалната версия за него и мрачната истина за всичко, което олицетворява, нанася огромни поражения на всички ни, въвлечени в тази перверзия. Не говоря само за хората, които проявяват професионален интерес, а за всички български граждани, чийто живот зависи пряко от политиката. Това е живот, обърнат с ценностите на обратно, както в прочутия Шекспиров сонет:Зова смъртта. На този свят съм сит:
достойнства – родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гаврата с човешкото доверие
и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,
и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.*
Не съм си мислил, че нещо толкова познато до баналност може да звучи така адекватно и истинско за сегашното време.
Нарочно пропускам последното двустишие, защото мнозина са онези, които напускат тази кал още сега. Истината е, че с Бойко Борисов и всичко, което той олицетворява няма никакво бъдеще, но медиите, заинтересованите политици и обществени говорители поддържат илюзията, че без него не може в настоящето, което е абсолютна лъжа. Нещо като вманиаченото тиранично присъствие в разкапана двойка, която може да изкара с години в садомазохистични отношения. „Пребива ме всеки ден, бие детето и се напива, но аз го обичам”.
Цялата драма на днешната ни политика е как да угодим на този нарцис, така че хем да управлява, хем да не му се налага да го прави лично, защото го мързи, играе му се белот, рита му се топка, ходи му се по курви и журналистки и трябва друг да върши черната работа, хем имиджът му да не пострада, защото иска и президент да стане, защото тогава ще може да прави официално всички изброени по-горе неща, без да го играе ангаже от сутрин до вечер. Хем да е в джаза, но пък и чалгата да е на макс, хем да върви далаверата с Пеевски и ДПС, но това да си остане срамната тайна, ако и всички да я говорят на ухо, и т.н., и т.н.
Нека пак повторя, че не можем да хвърлим цялата вина върху Борисов – той очевидно е симптом на дълбок общ проблем.
Делян Пеевски е клонинг на същото заболяване. Уродите започват да се възпроизвеждат като във филм на ужасите, но без участието на Сигорни Уивър. Всичко отдавна е извън контрол, но никой не ни бие шамари, за да се събудим от кошмара.
Ще се отклоня, но не мога да проумея как е възможно Делян Пеевски – детето олигофрен, което би трябвало да крият в гардероба, когато идват гости – да ни го представят за детето чудо и то да командва съдебната власт, управителния съвет на БНБ, Вътрешното министерство, строителния и няколко други бизнеси, ДПС, а покрай него и политическия живот в страната. И разбира се, самият Бойко Борисов, който толкова е хлътнал по Бебчо (свидетели казват, че Борисов се обръщал с това именно умилително към Пеевски), че от месец се чуди как точно да признае любовта си, без електоратът да припадне. Това е изумително и говори за масов погром сред пълнолетните, разумни и активни български граждани, които би трябвало да съставляват нещо като елита на тази страна. Напразно години наред Местан изучаваше високия концептуален наратив на наукообразния дискурс. Пеевски го връща обратно в кочината, от която се носи само грухтене.
Но да се върнем на Борисов и неговите капризи за коалиционен параван на тайната му любов с ДПС. Няма как да продължаваме да го дундуркаме, знаейки много добре, че е болест, и в същото време да искаме да се излекуваме, че и да пребъдваме с него. Впрочем клишето на реформаторите за съдебна реформа, която ще правят в съвместно управление със СИК и неявната, но уговорена подкрепа с ДПС-Пеевски, е хубав образ на този абсурд и на цялостната шизофреничност на картинката. Не виждате ли, че царят е гол. Че на последните избори Борисов се оказа един уморен кон, който всички искат да яхнат, докато ги докара на хиподрума и ги класира на квалификациите, пък после е най-добре да рухне и умре.
Не е ли ясно, че основните пречки за съставяне на каквото и да е управление идват от нежеланието му да признае, че вече е бита карта, но все още проявява хъс, върти интриги и много му се иска да се докопа до президентството през 2016 г. Цялата държава се върти около това как на Бойко ще му е най-тънко и безболезнено да влезе в коалиция с ДПС-Пеевски така, че образът му да не пострада значително до 2016 г. Все едно през юни 1990 г. Живков да се бе върнал във властта и да иска да се кандидатира за президент през 1991 г. Ерата „Борисов” приключи, а влаченето след разпадащата му се харизма и партия ще загуби още време на България, но за това да му мислят Меглена Кунева и Радан Кънев.
Самозапалванията са ужасен, дори безумен писък на отчаяние от тоталната българска безсмислица, чието отражение в политиката е най-ясно, силно и болезнено. Не можем да продължаваме да се правим, че не разбираме какво става. Стигнали сме до патологични отклонения, които не ни позволяват да продължим. Няма как да я караме бодро като водещи на сутрешен блок, сякаш не е имало вчера и онзи ден и сякаш всичко започва наново, за да бъде забравено още на следващата сутрин. От това наистина се полудява.* Превод Владимир СвинтилаЯвор Дачков
www.glasove.com
