В последните две десетилетия страната ни понесе повече цивилизационни щети, отколкото по време на цялото петвековно османско владичество. България е напъхана в определени финансови рамки, извън които дори не ни е позволено да мечтаем
Потенциалът на световната печатница за пари е изчерпан
За мнозинството от българите е ясно, че ако днес вземаме пари назаем за почерпка с приятели, това вдругиден ще ни се върне тъпкано. Родните властимащи, обаче, живеят в паралелна реалност и не могат да разсъждават в рамките на подобен категориен апарат, характерен за обикновените хора.Проблемът, обаче е, че България е напъхана в определени финансови рамки, извън които дори не ни е позволено да мечтаем. Както някога беше казал поетът: „Два свята, единият е излишен“!
В новогодишното си приветствие, например, президентът на републиката обяви, че най-голямото постижение на хората е свободното придвижване по света. Придвижване, обаче, по каква причина и за какво? За да слугуваме на знайни и незнайни чужди работодатели, които често не могат да ни стъпят на малкия пръст по образование и общ интелект? Е, за президента и неговата свита подобни проблеми не съществуват. Не е така за милионите гастарбайтери, които вече са загубили надежда някога отново да се върнат в отхвърлилото ги отечество.Тези дни отбелязахме годишнина от Освобождението на София, в рамките на Руско-турската война от 1877-1878 г. Някой прави ли елементарната връзка, че в последните две десетилетия страната ни понесе повече цивилизационни щети, отколкото по време на цялото петвековно османско владичество? Очевидно е, че народът ни е изгубил всякакво колективно чувство за самосъхранение и го е ударил през просото в опит за поединично спасение в някоя от чужбинските дестинации.
Икономическите аспекти на проблема сме коментирали нееднократно. Добре е да си припомним, че нашата родина вече не е същата, че населението, което все още е останало у нас, се е концентрирало в три-четири претъпкани градски агломерации, а другото е в досущ демографска пустиня, в опразнените села и градове на България. Дали така си го представяхме преди четвърт век? Едва ли…Животът, обаче, продължава и е очевидно, че съвсем скоро на българите ще им се наложи за пореден път да реализират своя „цивилизационен избор“, така както го направиха през 1989 г. Такова усещане имам.
Наскоро мой познат ми разказваше за свое пътуване в някаква средноафриканска страна, в която единствената електрифицирана улица в столицата е главното шосе, по което се движел кортежът на президента и където учениците си пишели домашните под галещите лъчи на уличните лампи.
Българинът трябва да осъзнае, че избраният икономически модел на развитие не предполага наличие на допълнителни енергийни мощности. От няколко години населението потребява повече електроенергия, отколкото стопанските субекти – просто тях вече ги няма. И по тази причина страната ни е претоварена с енергийни мощности, които, при това, са страшно неефективни и скъпи. Примерно, многобройните „вятърни мелници“, които допълнително дерат и без това продупчения джоб на българина.По повод наскоро проваления газов проект, тук страната ни за пореден път се оказа в менгемето на твърде противоречиви геостратегически интереси, „изхвърлили ни на брега с поредното пробито корито“, в което дори не се вижда обикновена скумрия, камо ли „златната рибка“. Факт е, че в последните десетилетия Турция успя да вземе всичко, до което се докопа от нас: около милион от най-дейните ни и активни граждани. Тамошният бизнес с туристопотока от Русия се държи изцяло от български изселници. Наложи се на огромните пазари в Източна Европа, контролирани допреди две десетилетия от нас – те вече са твърдо техни. А с последните договорености между Москва и Анкара ни беше официално отнета и последната надежда някога отново да се превърнем в стратегически партньор на руснаците.За тези плачевни резултати вина имат всички водещи политически сили у нас, както от ляво, така и от дясно, като т.нар. „националистически формации“ съвсем не бива да се изкарват от срамния списък.
Заговори се упорито напоследък от водещи финансови анализатори за вероятно излизане на Гърция от еврозоната. Дали това е блъф и възможно ли е да се случи в ситуация, ако на власт дойде правителство на Алексис Ципрас? Какво би означавало това и какви биха били последиците, включително и за нас? Според мен става въпрос именно за опит за психологическо влияние върху гръцкия избирател, който засега твърдо се е ориентирал в предпочитанията си към Ципрас и неговото политическо движение. Нещо подобно се случва и у нас, когато се заговори за валутен борд и за евентуално излизане от него: започват да се описват апокалиптични картини, на които обикновеният човек вярва, защото “ са го е казали по телевизията“.
Все пак, обективните причини да се говори все по-активно на официално равнище за излизане на Гърция от еврозоната са достатъчно основателни. По този въпрос вече няколко години в нашите среди на икономистите с алтернативно мислене се водят изключително сериозни дискусии.
В общи линии, моделът е ясен: общата европейска валута беше проект, който обслужва изцяло икономическите интереси на Германия и всички страни, влезли в еврозоната, трябваше да се простят с националните си икономики и да се преориентират към потребление на германски стоки. Точно по тази причина в последните десетилетия държави като Гърция, Испания, Португалия и Италия бяха принудени да генерират държавни задължения, за да поддържат стандарта на собственото си население. Същото упражнение се опитва да прави в момента и България, трупайки нови дългове за текущо потребление. Показателен в този смисъл е проектът за общодържавно саниране на жилищата, който ще се осъществява с европейски пари и с национални средства, но в крайна сметка ще ощастливи най-вече германската икономика. Все пак, да напомня вежливо, че Федералната република и досега е със статут на победена страна от Втората световна война, работеща днес пряко в условия на напълно глобализирала се световна икономика, според интересите на единствената останала свръхсила в света.
За редица водещи икономисти през последните години най-любопитна се оказва темата за неравенствата в доходите. Все по-малък процент от хората притежават все по-голям процент от благата. Колко още може да продължи отварянето на ножицата между бедни и богати? В условия на икономически криза темата действително става актуална. Когато икономиката расте, когато всичко процъфтява, за хората от средната класа, за гражданите, работещи в дребния и среден бизнес не представлява интерес какво става по „върховете на елитните групировки“. Презумпцията е, че след като на мен ми се дава възможност да се развивам, какво ме интересува ставащото някъде там горе.
В последните години светът е в тежка дефлационна криза, чиито ефекти досега сравнително успешно се нивелираха чрез усилено емитиране, в един или друг период, на водещите световни валути: долари, юани, евро, йена, британска лира. Потенциалът на тази световна печатница за пари почти е изчерпан, с изключение, донякъде, за еврозоната, което прави водещите централни банкери доста по-внимателни при предприемане на едни или други действия. Това веднага се отрази на световната икономика и вече няколко месеца навсякъде отчетливо се наблюдават все по-засилващи се дефлационни тенденции. Самото печатане на пари допълнително засилва неравенството, тъй като реалният сектор на икономиката, практически по целия свят, буксува на заден ход и само доходите от кранчето за пари генерират печалби в сериозни количества, но за доста ограничен кръг от бенефициенти. Представете си, ако нашата централна банка изкупуваше по няколко десетки милиона лева месечно ценни книжа на закъсали или фалиращи български фирми, дали последните нямаше да стават все по-богати и проспериращи. Нещо подобно се прави в определени части по света и то в големи мащаби.
В началото на март у нас предстои да излезе книгата на Тома Пикети „Капиталът в 21 век“. Неговият труд предизвика сериозен интерес в Европа и САЩ. Очевидно, в такива тежки за икономиката и обикновените граждани времена, винаги се появяват мислители, които чрез своите теории се опитват да намерят най-вярното обяснение за негативните тенденции, които се наблюдават. Да си припомним, че Маркс става интересен за публиката едва след като през 70-те години на XIX век тогавашният „цивилизован свят“ навлиза в тежка дефлационна криза, продължила до края на столетието. По време на Великата депресия от 30-те години на XX век също изгряват звездите на такива титани на икономическата мисъл като Кейнс и Хайек, обясняващи от своята камбанария защо човечеството се е оказало в поредната „неочаквана“ икономическа депресия.
Много по-ценно е икономистите да прогнозират своевременно настъпването на бъдещите структурни кризи в световната икономическа система, за да има време за разумни и адекватни реакции на възникващите проблеми. Друг е въпросът дали изпадналото в еуфория, по време на стопански разцвет, общество, желае да слуша „мърморенията“ на такива умове.Д-р Митко Хитов, икономист и преподавател в УНСС.
Агенция БГНЕС
