Категория: Общество

Солженицин, стожерът на горчивата мъдрост: „Неограничената власт в ръцете на ограничени хора винаги води до жестокост.“

Солженицин е роден на 11 декември 1918 година в Кисловодск, Русия.
Завършва математика и физика и по време на Втората световна война се сражава на страната на Червената армия. През февруари 1945г. е арестуван, защото критикува Сталин в писмо до свой приятел. Попада в затвор, където излежават присъди научни работници и интелигенти. Преживяванията си там той описва в романа „В пъвия кръг”. Прекарва известно време в лагери, които описва в „Един ден на Иван Денисович” и „Архипелаг ГУЛаг”. По време на управлението на Хрушчов е реабилитиран, заселва се в Рязан и става учител по математика и физика, като същевременно работи и върху книгите си. След 1966 г. за дълго престават да публикуват негови неща. Той се изказва бурно против цензурата и за реабилитирането на редица писатели. Това предизвиква сериозен конфликт със съветската власт, а след издаването в чужбина на „В първия кръг” и „Раково отделение” и получаването на Нобелова награда, този конфликт още повече се изостря.
През 1974 г. Солженицин е лишен от руско гражданство и депортиран в Германия. Живее в Швейцария, в САЩ, но когато през 1994 г. гражданството му е възстановено, той се връща в родината си.
„Знаеш ли защо конете живеят толкова дълго? Защото не изясняват отношения!“
„Ако не умееш да използваш минутата, ти ще пропилееш и часа, и деня, и целия си живот.“
„Хубави лица имат хората със спокойна съвест.“
„Всеки има дузина причини в оправдание на това, да не се жертва.“
„Неограничената власт в ръцете на ограничени хора винаги води до жестокост.“
BIG5.BG

Добромир Банев: Приятелите винаги има за какво да вдигат тостове. Любовта между тях идва от същия онзи кладенец на душата, който може да бъде бездънен.

(Не)тайната вечеря на душите“Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на сърцето, където никoй не може да го заличи…”
Това е поуката от една арабска легенда за приятелството. Напоследък все по-често си припомням тези думи. Легендите са хубаво нещо и обикновено са изчерпателни за истината.
Кой не е бил разочарован от близък приятел! Кой не е бил способен на прошка в името на любовта, която градим с най-близките си хора през годините!
Камъкът на сърцето е като кладенеца на душата. Водата в него помни всичко, а написаното върху камък е нашето обещание за вечност. Добре е да не забравяме и верността, защото именно тя се доказва единствено с времето.
Да събереш най-добрите си приятели на масата, е едно от най-прекрасните неща на света. Поводи – колкото искаш. През целия декември, та чак до края на януари, календарът изкушава с безброй празници, които чакат да бъдат почетени. С тях, ръка за ръка, вървят подаръците – израз на уважението, на доверието, на благодарността. Само че най-добрите приятели нямат нужда от нарочна причина, за да изпият заедно шише с ракия. Виното се услажда повече, ако е отворено ей така, заради теб самия или заради друг някой приятел, също част от миниатюрното общество, което те кара да се чувстваш щастлив. Точно на такава трапеза бях гост наскоро. Вечеря, дадена предпразнично от приятел за приятели в името на приятелството.
Разговорът се лее сам. Никой не се напъва да бъде интересен с умна приказки. Вицовете категорично отсъстват, което е сигурен знак, че за скуката място на масата няма. Грижливо подредените съдове и прибори и вкусните ястия, приготвени от домакина, единствено подчертават важността на всеки от нас – апостолите на дружбата, седнали един до друг, гледащи се право в очите със следващото „наздраве“.
Приятелите винаги има за какво да вдигат тостове. Любовта между тях идва от същия онзи кладенец на душата, който може да бъде бездънен. Наистина може.
Подаръците нямат за цел да отчетат отиващата си година, а да почетат всеки един от нас, независимо от социалния ни статут, независимо от нашите финансови възможности. Това са подаръци, които оценяват човека в нас. Как да не гравираш подобно нещо върху камъка на сърцето си!
Снимките запечатват чудните няколко часа на седмина души, които не се страхуват от вятъра и не водят битки с него. Тези снимки няма да бъдат публикувани във фейсбук, защото са предназначени само и единствено за паметта на апостолите, споделили виното и радостта, ястията и възторга да бъдат заедно на масата.
Вчера се навършиха 185 години от рождението на Емили Дикинсън, та се сещам за нейното брилянтно стихотворение, в което казва:
„Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал –
нито, че пред леглото й
император е коленичил.“
Императорите могат да имат всичко. Масите им са богато отрупани с какви ли не блюда и питиета, но за божественото мнозинство на душата никак не е достатъчно. Понеже много императори ще се почувстват засегнати, нека отбележат това върху пясъка. Останалото ще свърши вятърът.Добромир Банев, специално за BIG5.BG

ДИОГЕН ТЪРСИ ЧЕСТНИ БЪЛГАРСКИ ПОЛИТИЦИ

Ноторно известно е, че родните политици крадат. Кражбата е придобила размерите на природна силаНа смъртното легло на най-доверения си министър император Клавдий го попитал защо е започнал и той да го краде. Министърът отговорил само: „Изглежда, че кучето на Фомон е било право.”
Философът Фомон имал кученце, което обучил да ходи с кошничка при месаря и да донася парче месо. Животното никога не се докосвало до месото, ако Фомон не му дадял. Обаче веднъж няколко големи кучета му измъкнали кошницата и се нахвърлили върху месото. Фомон видял как кучето се поколебало за миг какво да стори. Очевидно било безсмислено да се опитва да си върне месото от другите кучета: щели да разкъсат и него. Тогава се втурнало помежду им и изяло колкото месо успяло да докопа. Поуката от тази история е, че дори и да се роди онзи честен политик, когото всички чакаме, в тази среда няма да остане дълго добродетелен, поне не по старомодния начин.
Че българските политици крадат, е ноторно известно. Вече 25 години крадат. Кражбата е придобила размерите на природна сила. И ако по някаква магия въведем Крумовите закони, в НС например нямаше да има копчета за гласуване, а педали… С други думи, малката ни държава е една голяма мафия. През тези 25 години се смениха много политици и различни партии. И всички крадоха – кой повече, кой по-малко. Въпрос на способности и фантазия. По-простите крадоха, колкото могат да носят на гръб, по-умните крадоха с адвокат и нотариус. И логистична подкрепа от съдии и прокурори… Смятам за научно доказано, че умните при сгода крадат повече.
Монтескьо пише: „Много е трудно низшите да бъдат честни там, където мнозинството от висшите са нечестни; едните да са измамници, а другите да се задоволяват само с това да бъдат мамени.”Да де, ама може ли висшите, ако нисшите? Ето този въпрос все повече ни мъчи напоследък.
Добродетелта рядко е плод единствено на човешката воля, а обществената добродетел – никога. Обществената добродетел се ражда от правилата и от чичкото с голямата тояга, който причаква зад ъгъла нарушителите и справедливо им въздава според заслуженото. Колкото по-ясно и сигурно е, че не можеш да минеш по друг неохраняван път, толкова по-ефективно действа системата.
Това се отнася за всички хора, не само за българите. В „Трима на бумел” героите на Джером пътешестват из Германия и минават край една незавардена овощна градина с разкошни плодове. И естествено не се стърпяват: „Да отминеш тия незавардени овошки, огънали клони под тежестта на зрели плодове, се възприема от англосаксонския ум като грешно пренебрегване на удобен случай, като подигравка с благословените дарове на провидението.”
Напоследък все повече узряваме за идеята, че няма български ум, който би подминал незавардена градина.
Започваме да мислим, че кражбата вече е една от основните културни референции на българския етнос. Погледнете как повсеместно се краде – в министерствата, в общините, в болниците, в университетите, в театрите… Кражбата се е превърнала в полузаконен и почти морален механизъм за вторично преразпределение на доходите.
Защо е така – не знам точно. Социализмът наложи траен стереотип на разделяне на кражбата на два вида. Първият вид е морално приемливата, оправданата кражба – от държавата. Вторият – морално укорима – от частно лице. Да не откраднеш от държавата се приема от българския ум като „подигравка с даровете на провидението”. Няма да забравя как една година в Стройрайона в Пазарджик номерираха тухлите срещу кражба. И в резултат изчезнаха само четните номера. И до днес нямам обяснение. Както и да е. Социализмът наистина ни обърка понятията за притежателните местоимения – главно за мое и твое, наше и ваше… Ама май не е и само той виновен. Един пътешественик, минал по времето на Стамболов през младото княжество, възкликнал: „Тук не краде само този, който няма откъде.” Та по-вероятно е да си го имаме в гена още от номадския период. Социализмът само обяви държавата за обща и всеки българин взе да си носи неговата част у дома.
Масовото съзнание декриминализира голяма част от кражбите и ги обяви просто за вземане.
През 2011 г. Вежди Рашидов съобщи каква реформа възнамерява да прави във финансирането на културата. Основният ѝ принцип беше в това, че държавната субсидия ще се дава според броя продадени билети. Познавайки издълбоко хайдушката евристика на българина, ние без затруднение прогнозирахме как се отваря широко поле за точене на бюджета през фиктивно продадени билети. И, дето се вика, от нашите уста в Божиите уши. Не че ние сме нещо много прозорливи. То е толкова просто, че трябва да имаш акъл колкото грахово зърно, за да не се сетиш. А Веждито не се сети… И стана точно така, както предупредихме. На заседание на Културната комисия в НС през миналия месец се вайкаха, че масово се „продавали” нулеви билети – на всеки реално продаден билет се подарявал по един.
Четох преди време едни коментари на равина Ефим Свирски върху осмата заповед „Не кради!”. И бях много впечатлен колко много работи, които ние невинно неглижираме, всъщност са кражба. Например да вземеш и да не върнеш също било кражба. И като се замислиш, вярно е кражба. Затова съм длъжен да призная, преди да ме изобличите. „Хайдушка евристика” е израз, който преди години заех за малко от проф. Николай Василев, Бог да го прости, но после забравих да му го върна. Някак си много ме кефи. Почти колкото „епистемологична арогантност” на Насим Талеб. Което означава да не знаеш, да не можеш, но да сакаш… Брилянтен пример на епистемологична арогантност имаме на върха на държавата. Не че съм изцяло против невежите… Знаете ли колко велики работи са били направени от хора, които не са знаели, че не могат да бъдат направени? Много. Обаче и много бели така са станали.
Но да се върнем на темата. Четох един репортаж на Мария Цънцарова за далаверите на бившата кметица на община Ракитово. Източила стотици хиляди левове, като подписвала договори, които не смятала да изпълнява. Така били подписани, че келепирът от неизпълнението бил по-голям от келепира при изпълнението – ако до два месеца след подписването общината не плати като аванс една трета от стойността, фирмата ще получи като неустойка цялата сума, предвидена за ремонта, увеличена с още 20%. Без въобще срещу това да трябва да прави ремонта. Вери найс, а?! Но лично нас друго ни впечатли в този репортаж – няколкото изречения за ракитовската баня, където душовете били пластмасови, а тасовете пробити, за да не се крадат. Билетчето е за един час, но понеже с пробит тас ставало бавно, та не се спазвало стриктно…
И тогава чудно ли е, че в община, където тасовете са пробити, за да не се краде, се е случил крадлив кмет?
И първото нещо, за което се сетих, беше онзи чуден разказ на Елин Пелин „Мила родна картинка“. Как шопът коментираше откраднатата кофа на селския кладенец: „Украднали са я – каже. – Беше нова, та някой може да я е взел за употреба.“ В тона на гласа му и в думите му нямаше ни възмущение, ни протест. Напротив, в тях звучеше някакво оправдание на стореното и малко завист към тоя, дето я е взел…“
Мисля, че има и още нещо, надежда – добър е Господ, все ще се случи и аз да взема кофата… Такива сме, логично е и такива да ни управляват.
Като споменахме Елин Пелин… В „Светите застъпници“ разбойникът, разпнат до Христа (не помня дали левият или десният разбойник беше), казва: „Не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен.“
Но когато изкушенията станат прекалено много, а санкцията я няма никаква?
Тогава лекарите крадат здраве, професорите крадат знание, общинските и държавните дебелогъзници крадат нерви, поповете крадат вяра, всенародно крадем работно време. Да, да се краде работно време също е кражба. И изобщо да се краде време! Сигурен съм, че ще разберете какво зло е кражбата на време, ако ви съобщя, че Бойко Борисов ни открадна през първия се мандат 3 години и половина. Освен другите работи… И сега ще ни открадне още 4 г. Освен другите работи… Да се крадат чувства и мнения също е кражба. Това са такива действия и изказвания, които подбуждат другите хора да имат за вас по-високо мнение или по-топли чувства от тези, които заслужавате. Като например: „Ако не бях аз, сега България щеше да е като Гърция.” В това отношение Борисов е направо тежък рецидивист.
В един период от творческия си път бяхме склонен да мислим, че кражбата е културна референция на циганския етнос. Даже статия такава написахме – „За манталитета на мангалитета”. Която ни излезе солена… Но, ако трябва да сме честни, циганите са по дребната, битовата кражба. Ненадминати са да намират разни неща, които другите хора още не са загубили. Но на тях им липсва мащаб, някак не могат да надраснат джебчийството в един глобализиращ се свят. Да сте чули циганин да краде еврофондове? Не, нали? Повечето цигани крадат от нужда, защото са гладни. Но нуждата не може да е оправдание. Щото човек има и много други нужди и ако започнем така да ги оправдаваме, ще стигнем и до изнасилването… Но специално за храната и дрехите може би трябва да се прави изключение. Още при инките обществото е било длъжно да осигури храна и дреха на всеки. И ако някой бедняк извършел кражба от глад, защото прекият му началник не му е осигурил храна, тогава наказвали началника, а не крадеца…
Между другото гледаме, че името „циганин” започва плахо да си връща гражданствеността и да подменя пластмасата „роми”. И много странно, че в. „Труд”, ръководен от Петьо Блъсков, който навремето беше забранил думата „ром” в „Монитор”, сега упорства да ласкае циганите на роми… Сега, когато вече и на Хелзинкския комитет стана ясно, че ново име нов етнос не прави…
Пак се отплеснахме.С времето осъзнахме, че по-вероятно е кражбата да е референция на цялото население на територията. А напоследък, като гледаме процесите в Гърция, Румъния и т. н., взехме да си мислим, че е регионална референция, нещо като умерения климат. Само дето не е толкова умерена…
На една сбирка на СДС в началото на 90-те години местни сини активисти започнали да се оплакват, че кметове, областни управители и т.н. издигнали се по места седесари крадели безбожно. Покойният вече Светослав Лучников слушал, слушал и накрая им разказал притчата за един владика. Дано не сме ви я казвал. Вече не помним на кого какво сме разказвал… Трудно се живее само от писане. Еле пък, ако човек е амбициран да пише, без да се повтаря… Което е мания, при това много вредна. Първо, по законите на пропагандата, за да стигне едно нещо до хората, то трябва да се повтори седем пъти. Второ, за да си вземеш парите за една добра идея, също трябва да я повториш поне седем пъти на седем различни места. И едно време, когато четящите бяха повече, не беше проблем. Но сега едни и същи четат навсякъде и става малко неудобно. Та ще прощавате. Но притчата е добра, струва си да си я припомните.
„Дядо владика събрал енориашите и ги питал как са поповете по места. И енориашите започнали да се оплакват: един поп пиел, друг блажел през постите, трети гонел булките… Слушал Дядо владика, слушал и накрая казал: “Чеда мои, всичко, което го казвате, е право. Това е лошо и аз затова дълго се молих на Бог да ми прати нужните хора за тая работа. Молих се, молих се и понеже той не ми ги прати, аз ги назначих измежду вас.”Не останаха измежду нас. Затова няма и над нас. И все повече няма да има. „О, добродетел, за какво си ми послужила досега?! – горчиво се вайка Волтеровият Задиг. – Ако бях лош като толкова други, щях да бъда щастлив като тях…” Всеки иска да е щастлив.
Лани писахме (къде като саморефлексия, къде като наблюдения над други хора) как се остава честен. Относително честен, де… Случайно. Абсолютно случайно. По липса на по-добри предложения. Щото тоя живот е битка да се наредиш сред престъпниците, а не сред жертвите. (Това е крадено, но не помним откъде!) Просто някои нямат късмет в тая битка. Това е. Другото са оправдания. Защото законите имат смисъл само там, където всички ги спазват. В обратния случай престъпниците получават незаслужено предимство пред честните хора. А честността постепенно започва да придобива отсенките на глупост. В такова общество е трудно да се прецени дали даден човек е наистина честен, или просто е зле информиран…
Веднъж д-р Тренчев каза: „Всички порицават корупцията на маса, но 95% я правят в първия удобен случай. Лицемерно е да осъждаме другите, без да гледаме вътре в себе си…”
После се оказа, че и той е стигнал до този извод чрез саморефлексии…Така е у нас. Моралът е нещо, което се отнася за другите.
Знам, че е трудна да се приеме, еле пък да се признае, че кражбата е културна референция на съвременния българин. Но ако започнем например по професии, ще видите, че не е далеч от истината. Крадат ли полицаите? Във всичките видови проявления на родовото понятие! Помня как по времето на министър Петканов се стигна дори до абсурдната идея да им се зашият джобовете. Което, освен че е пълна простотия, нямаше да има и ефект. Не можеш всичко да зашиеш. На село има лаф: “Краде и с гъза си.” Пък Минчо Спасов искаше полицаите да имат право да носят само до 10 лв. на стотинки…
Лекарите крадат ли? Една от одиторките на здравната каца г-жа Петрова разправяше преди време, че на едно място направили аборт на 75-годишен дядка. А преди това му изписвали противозачатъчни, за да се нормализира дейността на яйчниците му. И кацата плаща на дедо Петко за яйчниците. Много модерна била клиничната пътека “гръдна жаба”. Щото се плащала добре. Само да се хванеш за гърдите и докторът вика: “Охоо, още една гръдна жаба.” А пък една се водела, че е родила и в Габрово, и в Бургас. Но като крайно се оказало, че изобщо не е раждала, а имала само бяло течение…Университетските преподаватели крадат ли? Деканът на Юридическия факултет разправяше по лани, че пресметнал, че само в неговия факултет имало 123 работни години невзети отпуски…” 123 работни години! 180 календарни! Това на 99 преподаватели и къде 15-20 чиновнички. И това не е само в тоя факултет. Затова по едно време спряха пенсиониранията, щото нямаше пари да се платят невзетите отпуски на пенсиониращите се. Цяло лято в СУ гаче е паднала мръсна бомба, като пуснат кепенците през юли и се връщат през октомври, но не си били взели отпуските!… Добре де, това не е ли кражба?! Да споменавам ли какво откриха одиторите във фонд „Научни изследвания“? Разхищение на бюджетни средства, заплащане за дублиращи се дейности, нарушения при провеждането на обществени поръчки… Имали си счетоводител, но плащали на счетоводна къща. Имали си юрисконсулт, но плащали на юридическа кантора. Щото има връщанки, затова… Видите ли 100% авансово плащане, хич не се колебайте.Всички крадем, всеки с възможностите си! И понеже на повечето ни са малки възможностите, та ни е скомина, като гледаме хората с възможности.
Ами това, дето в разни ведомства си дават материално стимулиране? Що някой не си даде допълнително духовно стимулиране, бе?! Да си напише благодарствена грамота за добре свършена работа, ами всички се стимулират материално?!
А съдии, прокурори? Слава Богу, тука поне не трябва да се убеждаваме. Според едно изследване на ЦИД от 2012 г. 94,9% от българите смятаха, че съдиите прибират рушвети. И почти 100% смятаха, че е много по-възможно беден да попадне в затвора, отколкото богат. Което е много правилно виждане. В България, забелязали сме, има един критичен размер на кражбата, над който тя престава да е кражба и законът си затваря очите. Не мога да кажа колко е, но рядко някой, откраднал над милион, попада в затвора. А в момента един краде активи на стойност около 10% от БВП на държавата и прокуратурата не само че не му пречи, ами и всячески му помага… Напънете се малко и ще се сетите Кой.
Всичко се краде. Каквото се сетите. Една година в Хасково откраднаха 4 км шосе, паваж, правен още от германците през 1942 г. Край Търново откраднаха 60 декара гора. При симеоновградското село Константиново откраднаха жп гарата. На едно място се откраднаха 13 км високоволтов проводник, на друго 200 кг камбана, на трето 800 кг фонтан. Край Гаврил Геново откраднаха 3-метров партизанин…
Елена Костова го каза още през 1999 година: “Моето мнение е, че всичко трябва да се контролира в тази страна! Доколкото сме хора, които… непрекъснато се краде…” Ама и да се контролира, няма гаранция. Когато беше шеф на АП, Апостол Апостолов рече, че БТК трябвало да се продаде, защото иначе щели да я откраднат. И я продадоха. Което не беше точно продажба, а по-скоро кражба…
Какво искате от държава, в която чиниите в НС са надписани?!
Всичко се краде. Дето викаше един бат’ Ванчо навремето: “Момче, дръж си дюкяна закопчан, щото…”
Една година от “Монитор” се включихме в някаква инициатива да садим дръвчета зад НДК, коледна горичка да правим. Засадихме една секвоя. Откраднаха я. Лично ние изкопахме дупката. Е, не цялата. И си имахме големи неприятности. Един келеш от фотографите ни снимал и публикувал снимката във вестника. И на село, като видели, пуснали слух, че в никакъв вестник не работим, ами копаем дупки по градинките. Ходи обяснявай! Викали на кака: “Брат ти учи, учи, на гаргите очите изучи. И тук можеше да копа дупки.”
Пак се отплеснахме…Винаги сме казвал, че от всички видове кражби има две, които заслужават снизхождение – кражбата на книги и кражбата на лопати.
Но задължително в тоя ред. Щото, докато сме прости, е много опасно да сме трудолюбиви. Дето бил рекъл Айнщайн, пази Боже от човек глупав и работлив. (Пък може и ние да сме го рекъл и да сме забравил.)
Мислим си как можем да излезем от тая омагьосана гора. И все утопични идеи ни идват. Като например да се намери един съвременен Диоген, който да тръгне из родината със свещ и да издири човеците, некорумпираните човеци. И тези, дето са резистентни на корупция. Ако ги има, де… Даже понякога се ласкаем да си помислим дали ние не можем да сме тоя Диоген. Ние и ПП „Четвърти километър”, която все някога ще основем. Но после се сещаме, че из дома има още заваксани кламери от времето, когато работехме в Софийския университет. Това беше преди 15 години…Ще трябва май някак да се примирим с относително честните хора.
Или изцяло да се откажем от честността като изборен критерий и да се съсредоточим върху политическата ефективност. Винаги сме бил против теориите за моралния неутралитет на историята, но не можем да отричаме, че е по-добре да ни управлява умен и крадлив, отколкото крадлив и прост. Ние досега чак на умен не сме случили, но добър е Господ…
Другият начин е по-трудният. Какво каза Моника Маковей? „Ако изчистиш съдебната система, тя ще изчисти всичко друго.“ Да се заемем и да си уредим държавата. Да проведем една смислена съдебна реформа. Темида пак да ослепее и да прилага закона без оглед на богат и беден, циганин и българин, голям инвеститор и обикновен пролетарий… И да започнем да чистим държавата отгоре надолу. Защото моралът има тая особеност, че се учи главно от гледане. На всеки човек, и на най-честния, му е минавало през акъла как с една малка подлост може да си оправи живота. Но не всички имат кураж да я извършат. Щото моралът е страх. Страхът на едни поколения се превръща в морал за следващите. Страх от закона. Страх от държавата, която трябва да ни пази. И от нас самите включително.Брехт беше рекъл: “Хляб дайте първо, морала после.” Оказва се обаче, че без морал няма хляб. Поне не за всички…Д-Р ТОНИ ФИЛИПОВ

135 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА НЕОФИТ РИЛСКИ. ЗА ПЪРВОСТРОИТЕЛИТЕ, ПОКЛОН!

На 4 януари 1881 в Рилската обител, на 88 години, умира Неофит Рилски. Все още се спори къде е роден той, но обикновено се приема, че е роден през 1793 година в Банско, въпреки някои други сведения, които сочат годината 1790 и село Баня (Гулийна баня), Разложко, като родно място. Светското име на Неофит Рилски е Никола Поппетров Бенин. Баща му, поп Петър Бенин, е от рода Бениновци и първият учител в Банско, а майка му Екатерина е от род на заможни разложки търговци на памук.
Никола получава началното си образование в килийното училище на баща си. Негов дядо е игуменът на Рилския манастир Теодосий I Рилски. През 1811 г. той се покалугерява и получава монашеското име Неофит. След завършване на образованието си, той учителства в Самоков, Казанлък, Габрово и Копривщица, Неофит се връща в Рилския манастир. От 1860 до 1864 година служи като игумен на Рилския манастир, където и умира.
Неофит Рилски и Васил Априлов са сред първите възрожденци, посветили голяма част от дейността си за издирване на българските старини и написване на научна национална история. Известно е, че за Васил Априлов Неофит Рилски е сред най-близките съратници. Той полага големи усилия да издири чрез своите съмишленици из цяла България грамоти и други средновековни ръкописи. Сред най-активните радетели на тази идея са Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Емануил Васкидович, Райно Попович, д-р Петър Берон, Захари Зограф, А.Кипиловски, Захари Круша, архимандрит Анатолий и много други. В богата му преписка с отец Неофит Рилски той многократно настоява да се търсят в манастирските архиви документи, свързани с нашата история. Така В. Априлов получава преписа на Рилската грамота на цар Иван Шишман, направен от Неофит Рилски, и не губи надежда, че ще открие и други средновековни грамоти, „които недоверчивите (манастирски) отци пазят в тайна“. За Неофит Априлов пише: „Ние сме и искаме да бъдем Ваши приятели, дето и да се намирате, и желаем да кореспондираме с Вас, както и с други образоване мъже от нашия народ…“
Кореспонденцията на В. Априлов с Н. Рилски, разказва в своята „История на музейното дело в България” проф. Симеон Недков, е безценен извор за историците на българското образование и радетелите на опазването на писмените и веществените паметници по българските земи. За съжаление до нас не са достигнали писмата от периода, когато той учителства в Габрово. За тях свидетелства кореспонденцията между В. Априлов и Ю. Венелин: „Може би и в България има много неща по манастирите; затова ние писахме на йеромонах Неофит, преподавателя в Габрово… Ние вече писахме на отец Неофит съгласно Вашето искане да събира различни народни песни…“. Това писмо е от 22 май 1836 г. От него става ясно, че веднага след като получава искането от Ю.Венелин, В. Априлов пише на Неофит Рилски да започне да събира народни песни от Габрово.
По-късно, когато Неофит Рилски напуска Габрово, в писмото си до него от 27 ноември 1837 г. В. Априлов пише „Също така чакаме разните песни, които да не преставате никак да събирате. Изпратете ни, колкото сте събрали.“ В друго писмо от 30 юни 1838 г. В. Априлов благодари на Н. Рилски „за грижите, които сте положили за народните песни; колкото повече ни изпратите, толкова по-добре.“
За Неофит Рилски Ст.Чилингиров пише: „Когато е реч за нашата педагогическа и филологическа мисъл, както и за нейното използуване в делото на народното образование, което изигра решителна роля в историята на българското Възраждане, не може да не се отреди едно от най-първите места на Неофит Рилски, у когото се сливат хармонично научното знание с умението да бъде предадено и всадено то у други. Много от неговите съвременници са, негли, и по-учени и не по-малко енергични от него, но малцина притежават в такава степен дарбата да направят от мисълта си дело, а от делото си – жертва, сложена върху жертвеника на отечествения олтар, който векове под ред е чакал и своите първожреци, и своите приносители. А Неофит е и едното, и другото едновременно.”
Неофит Рилски, един от най-големите просветители и енциклопедисти по време на Възраждането, ни завещава освен огромно духовно богатство, но и първия български глобус, който днес се намира в манастирския музей на Рилската обител. Неговата голяма заслуга за първоорганизираното събирателство на старини във Възрожденска България днес може да се открие в много музеи на страната.
ЗА ПЪРВОСТРОИТЕЛИТЕ, ПОКЛОН!Руско Русев

МАМАТА СИ ПРАСКА ТАЯ ДЪРЖАВА!…

ПpeдИзвикaнo: Гoлямoтo cлeдпpaзничнo oпpacквaнe.
Минaхa Кoлeдa и Нoвa гoдинa, минaхa Вacилoвдeн, Йopдaнoвдeн, Ивaнoвдeн. Пpacнa ни cивoтo eжeднeвиe. Вcички дpyжнo ce пpъcкaмe oт ядeнe и пиeнe пo пpaзницитe. Нa мeн личнo ми ce oпpacкaхa кpeдитнитe кapти. Сeгa чaкaм cмeткитe дa ни пpacнaт якo в кpaя нa мeceцa. Пpитиcкaт ни пoвишeния – нa хpaни (виж cтp. 4), нa винeтки, нa тoк…
Вpeмeтo ни зaпpacкa c изнeнaди. Един дeн дъpвo и кaмък ce пpъcкa oт cтyд, нa дpyгия дeн ce пpacвaмe пo чeлoтo oт пoчyдa – пpoлeт ли e, зимa ли e?
И пoлитицитe нe ocтaвaт пo-нaзaд. В ДПС тaкa пpacнaхa Мecтaн, чe дългo щe мy дъpжи влaгa oт (ca)paйcкoтo пpъcкaлo. Нa Мepкeл в Гepмaния ѝ ce пpъcкa глaвaтa cлeд мacoвoтo oпpacквaнe нa дeвoйки oт cтpaнa нa зaгopeли eмигpaнти в гocтoпpиeмнaтa дъpжaвa. Нa “Овepгaз” тpъбитe aхa дa ce ce cпpacкaт зapaди cлoжни мeждyнapoдни гeoпoлитичecки и нe тoлкoвa cлoжни мecтни интepecи.
Сaмo зa някoлкo дeнa пpacнaхa някoлкo жepтви нa пoкaзни yбийcтвa.
Инaчe кaтo цялo ce пpacкaмe, чe cмe eвpoпeйци, нo вce пo-pядкo ce пpъcкaмe oт гopдocт, чe cмe бългapи.
Нaй-дoвoлнa oт цялaтa cитyaция ce oкaзa бaбa Мapa oт Гopнo Пpacкaнищe. Нacpeд мacoвaтa cлeдпpaзничнa дeпpecия, пpacнaлa вcички ни, тя e щacтливa, зaщoтo cвинятa ѝ Пpacкa oпpacи дeceт пpaceнцa. Пo тoзи пoвoд тя и дядoтo пpacнaхa пo eдин пpaз и пo eднo винцe oт бypeтo в мaзaтa. И дoкaтo глeдaхa вeчepнитe нoвини пo тeлeвизopa, кoи oт кoи пo-лoши, мъдpo зaключихa. Мaмaтa cи пpacкa тaзи дъpжaвa!…
Милa МИЛЧЕВАwww.dnesbg.com

Доц. д-р Факих: Господа пътеводители, всички сме на кораба, моля, намерете верния компас!

Накъде отиваме и от какво се нуждаем
Следването ми в България бе една от вратите към навлизането в живота. След последователно професионално изграждане обвързвах сигурността и просперитета на моите деца с просперитета на страната. Много разумни и одухотворени младежи си задават следния обективен въпрос: защо все повече хора се продават на материалното?
Ежедневно сме препращани и отклонявани от съществените неща в живота. Необходимо е, според мен, да обърнем внимание на следните въпроси:
1.Реализирането на елементи от геостратегическото съперничество на българска територия, например между търсенето на шистовия газ от американски фирми и спирането на „Южен поток“ от руската страна и намиране на най-полезното решение за България, което да обедини усилията на всички политически сили на страната.
2.Зависимостта на част от европейското производство от руския газ засилва добива на американски петрол и предизвиканото от тях поевтиняване на петрола на световния пазар. Битка, в която бедните са потърпевшите.
3.Липсата на сериозни чужди инвестиции за производството у нас, но и продължаване на строителството на мегатърговски центрове (молове).
4.Политическата класа е напълно разединена по национално значими стратегически, енергийни и други проекти.
5.Изборните резултати показват по-голямо радикализиране сред участниците в изборите, пълно отдръпване на интелигенцията от участието в тях и изтласкването й от управлението на страната.
Натрупването на тези случайности и тяхното негативно отражение върху вътрешната обстановка най-малко заслужава на първо време тяхното дефиниране, а след това и набелязване на пътища за решаването им.
Тази загриженост за заобикалящата ни действителност спохожда един родител, който се гордее, че е сред българските будители с бели престилки. За съжаление младите ни човешки ресурси мислят повече за напускане на кораба.
Обществото ни се нуждае от консолидация, като в основата й са три градивни елемента: производство, истинска вяра и морал и липса на двоен стандарт при прилагането на закона.
Господа пътеводители, всички сме на кораба, моля, намерете верния компас!Доц. д-р ФАКИХ, дм
Председател на Съвета на арабските асоциации в България
_________________________________________________________________Доц. д-р Ходор Факих, дм
1986 г. – завършва висше образование в Стоматологичен факултет – София
1987 г. – зачислен за аспирант към Катедрата по хирургична стоматология и ЛЧХ към Стоматологичен факултет – София
Придобити специалности: „Хирургична стоматология“, „Ортодонтия“ и „Лицево-челюстна хирургия“
1992 г. – научна степен „доктор“ (Ph.D)
1994 г. – избран за асистент към Катедрата по хирургична стоматология и ЛЧХ
1997 г. – избран директно за главен асистент към същата катедра
От 1999 г. до 2001 г. е преподавател по Лицево-челюстна хирургия на студентите по дефектология и логопедия към Софийски университет „Св. Климент Охридски“
От 2000 г. до 2006 г. е ръководител на научните студентски кръжоци към катедрата
От 2004 г. изнася лекции по хирургична стоматология на студентите от ІІІ и ІV курс в Стоматологичния факултет – София
От 2005 г. до сега продължава да ръководи следдипломното обучение към Катедрата по стоматологична и лицево-челюстна хирургия
Лечебно-диагностична дейност:
Отговаря за поликлиничния сектор и СДО към Катедрата по лицево-челюстна хирургия – София
Ръководител оперативни екипи по ортогнатска и реконструктивна хирургия към Стоматологичен факултет – София и УМБАЛ „Св. Анна”
Ръководител оперативни екипи в областта на травмите и възпалителните заболявания в лицево-челюстната област
Научни изяви:
Автор на 27 научни публикации и доклади при нас и в международни конгреси
Автор на 3 учебни филма
Член на авторския колектив на учебника по орална и лицево-челюстна хирургия, 2006 г.
Член на авторския колектив на ръководството по обща хирургия
Съавтор на две монографии
Член на Нюйоркската академия на науките

Борба за надмощие: ПР – медии

В един идеален свят, където хората не се водят основно от лични и корпоративни интереси, може би ПР-ът и журналистиката биха работили в пълна хармония и разбиране и никога няма да повдигнат безсмисления въпрос „Кой има по-голямо влияние: ПР-ът или журналистът?“. В клишираната реалност на XXI-ви век обаче това е практически невъзможно.
Налице е една продължаваща борба за надмощие между двете професии. Ако ПР-ът задушава все повече журналистиката, това може да завърши смъртоносно не само за двете системи, но и за демокрацията. Ако редакциите продължат да отделят място за ПР послания, това подрива не само тяхната публицистична достоверност, но и подкопава ресурсната им база. При влошаване на качеството пък намалява готовността на потребителите да плащат за журналистическия продукт. Също така рекламодателите опитват да отправят послания към техните аудитории по-евтино и убедително чрез средствата на ПР-а, в случая – чрез замаскирането им като журналистически продукт, вместо да финансират медиите със скъпи реклами.
Разбира се, сериозната журналистика не трябва да разиграва вниманието на търг на принципа „печели този, който плати най-много“, а да го разпределя неподкупно въз основа на собствените си професионални критерии. За да постигне това, трябва да има достатъчен капацитет за проучвания и разследвания и да не изпада в зависимост от това колко големи и добри са предоставените й ПР материали. Ако не го прави, възниква негативен „външен ефект“ – медиите залъгват аудиториите, че им предлагат стойностна журналистика, а в действителност оползотворяват евтин ПР („Въведение в журналистиката“ /Щефан Рус-Мол; Иво Инджов).
Въпреки значимите изследователски усилия, фактическото влияние на ПР-а трудно може да бъде определено. Това се случва поради няколко причини. На първо място е неразбирането на много хора какво точно е ПР и как работи. Името му се използва във всякакви клишета тип „Той си прави ПР“, „Това е просто ПР“, още повече – използва се с негативно значение. Което, съответно, работи зле за личния му имидж, за разпознаването и познаването му. А всяко нещо, което хората не разбират и не са наясно как работи, се определя за „лошо“ и вредно. Всъщност, самите потребители по-лесно биха разграничавали ПР материалите в медиите, ако знаят какво е и какво не е ПР. Винаги нещо е по-влиятелно, докато малцина разбират същността му – ако стане по-разпознаваемо, въздействието му би намаляло.
Друг индикатор за въпросното влияние е самият факт, че много рядко се говори в публични дискусии за неговата роля. Или самите медии не организират такива дискусии, които да представят на вниманието публиките, или гилдията на ПР-а се дистанцира от тази публичност, за да запази влиянието си, и отказва да участва в подобни обсъждания. Възможно е и отново журналистите да са решили, че темата „не е от обществен интерес“ и да не поставят въпроса.Тревожното е, че силното „оръжие“, без което нито политиците, нито ПР-ите могат – журналистиката, явно е лесно податливо на външно влияние и редовно забравя на кого е създадено да „служи“. Финансовият и икономическият фактори с лекота влияят върху медийното съдържание. Тук не можем да обвиним самите журналисти, че допускат въпросното влияние. Това е въпрос на законова уредба, която в чести случаи само симулира, че позволява свободата на словото.
Може би най-силният коректив, който ще работи безотказно за това ПР-ът и журналистиката да съществуват в симбиоза, е факторът саморегулация, както и човешкото самосъзнание. Но това би се случило в един идеален свят, където хората не се водят основно от лични и корпоративни интереси. www.vdobrinova.wordpress.com

МАРГАРИТА ПЕТКОВА И ДОБРОМИР БАНЕВ ПРЕДСТАВИХА „ЗАД ОГЛЕДАЛОТО“ В БУРГАС

Кралицата на любовната лирика Маргарита Петкова и известният поет Добромир Банев превърнаха петък вечер в подранил Свети Валентин. Повод бе премиерата на третата им съвместна книга „Зад огледалото”, която се състоя в навечерието на празниците на любовта и виното. Представянето събра рекорден брой публика в зала „Петя Дубарова” на Културен център „Морското казино“, която бе преобразена в изтънчен пиано бар. Вместо партитури обаче, върху рояла бяха разлистени страниците, събрали най-романтичните стихове. „В книгата всеки ще намери това, което е скрил някъде дълбоко в себе си, а ние сме го извадили на показ, защото е и наше. Любовта е универсално усещане, всеки я преживява, всекия я носи в душата си. Дано зад огледалото видите своите неща”, пожела Маргарита Петкова. Тя и Добромир Банев бяха представени пред публиката от поетесата Венда Райкова.
Специални гости на вечерта бяха зам.-кметът по култура и образование в Община Бургас Йорданка Ананиева, главният секретар на Областна администрация Валентин Люцканов и съпругата му, организаторите от медицинска лаборатория „ЛИНА” Татяна и Васил Костадинови, журналистът и почетен гражданин на Бургас Георги Райков, както и общински съветници, журналисти и общественици от цяла България.
Маргарита и Добромир гостуваха в Бургас по покана на лаборатория „ЛИНА” и с подкрепата на Община Бургас. Авторите избраха морския град за премиерата на третата си обща стихосбирка, като жест към семейство Костадинови. Причината е, че идеята за „Зад огледалото” се ражда в Поморие през октомври миналата година след представянето на „Абсурдни времена”, което също стана по покана на лаборатория „ЛИНА”.„Поздравявам Маргарита Петкова и Добромир Банев за невероятната атмосфера, която създадоха и красивите стихове, които споделиха с нас”, каза зам.-кметът Йорданка Ананиева.
Всъщност Маргарита и Добромир се събират случайно, но както каза Венда Райкова: „Привидно случайните неща са знаци на съдбата. Те са знамения, които не се повтарят”. Случайност или не, от творческия им тандем печели публиката. Стиховете на авторите са толкова завладяващи, че от първите им две книги не е останала нито една бройка в книжарниците.„Любовта е единственото чувство, което може да се празнува. Обещавам, че съвсем скоро ще направим така, че отново да срещнем Маргарита Петкова и Добромир Банев с бургаската публика”, каза д-р Васил Костадинов от лаборатория „ЛИНА”. За завършек той сподели строфа от свое стихотворение:„А любовта ни не изстива
Не може с пръст да се изтрий
И любовта не си отива
Преди да си отидем ний”.
След представянето, около рояла се изви дълга опашка от почитатели на поетите, които искаха да получат лично посвещение и да се снимат с тях. Докато чакаха своя ред, гостите отпиваха от най-хубавото поморийско вино.

КОЙ ВОДИ т.н. ХИБРИДНА ВОЙНА срещу България?

Чувам, че по случай 3 март в кулоарите на руския парламент ще има изложба, посветена на историческата дата.
Тия дни чух още, че амбасадата ни в Лондон отказала на българите, живеещи в Англия, да отбележат националния празник и нашенци намерили съчувствие в руското посолство в Лондон. Това означава, че нашият посланик в английската столица има антинародно, антидържавно и безотговорно поведение. Този индивид е за съд! Кой го е пратил на тоя висок пост? Кой му плаща огромната заплата и му дава шанс да има статут на недосегаема личност?
В крайна сметка, кой води т. н. ХИБРИДНА ВОЙНА срещу България? Май ние воюваме със самите себе си. Не стига, че търпим едно некомпетентно и некадърно управление на територията си, ами позволяваме на разни еничари да ни кепазят и в чужбина! Какво очаквате от такава власт? Ред, справедливост, законност и просперитет?
Състоянието на едно общество най-лесно се дефинира, като се погледнат болниците, училищата и гробищата. Както и отношението на дипломатическите и консулските ни мисии в чужбина към българите, които по една или друга причина са извън страната си.
Не знам името на тоя клетник, посланикът ни в Лондон. Не познавам кариерата му, качествата му и липсата на качества у тоя екзепляр. Но и без да знам детайли е ясно, че това е поредният негодник, издрапал до високи позиции със съдействието на нашето безразличие. Както се казва, да пази Бог от лекар, адвокат и български дипломат в чужбина! Пази Боже, сляпо да прогледне!
Свинщина.Любо КОЛЬОВСКИ

ОСТАВКАТА КАТО ДИМНА ЗАВЕСА ИЛИ АРТИЛЕРИЙСКА ПОДГОТОВКА

Доц. Лозанов, председателят на СЕМ, тия дни подаде оставка. До момента, този акт не е разгледан от съответните парламентарни комисии. И още неотшумял, бе застигнат от новината, че доцентът е излязъл в някакъв отпуск – платен, неплатен, това е без значение. Но фактически той все още оглавява СЕМ.
Междувременно в общественото пространство зашумуляха слухове и предположения за окрупняване (каква дума само!) на обществените медии под една шапка. По-възрастните сигурно си спомнят как навремето ПБ на ЦК на БКП създаде един Комитет за радио и телевизия и централизира контрола си върху единствените тогава електронни медии. Няма начин работещите от онова време да не помнят какво точно означава това – контрол върху автоцензурата, който ражда още по-голяма автоцензура. Съвършената цензура е автоцензурата.
Оставката на доц. Лозанов, подадена месец преди изтичането на мандата му под смешния предлог, че не бил съгласен със създаването на една нова телевизия, за която предполагал, че ще е направо неприлична, е несъстоятелен аргумент. Няма как да оценяваш нещо, което още не е създадено и ти не си го видял, за да го подлагаш на критика, освен ако не притежаваш ясновидски способности.
Предстоят избори на шефове на БНТ и БНР. И това е третият момент от привидната неразбория, предизвикана от внезапната оставка на СЕМ-шефа. Доц. Лозанов показа завидни апаратни способности. Такива пируети извъртя, че заслужава аплодисментите на сенаторите в ложата на злото.
Не изчерпвам до край предположенията и съмненията си, тъй като ще изпадна в досадна обстоятелственост. Но дори и тия няколко „опорни“ точки са достатъчни, за да се замисля какво би могло да възникне в медийното пространство. Димната завеса твърде лесно би могла да премине в артилерийска подготовка за създаването на един още по-всеобхватен цензурен орган, който да поеме контрола върху обществените средства за осведомяване. Или доц. Лозанов ще бъде избран (назначен) на предстоящия пост генерален директор на един бъдещ Комитет за радио и телевизия? За да може властта – която и да е тя, да сложи ръка на обществените средства за масово осведомяване? Твърде вероятно е това да е така. Кариерната биография на доц. Лозанов е изпълнена с много примери, показващи неговата политическа повратливост. За мен това е сигнал за особени предчувствия. Предстои да видим как ще се развие тая казионна манипулация на общественото мнение. Сигурен съм, че доц. Лозанов никога няма да е капо в тия привидно безобидни игрички.Любо КОЛЬОВСКИ