Категория: Интервюта

Любо Кольовски: Демокрацията не живее в България

“Само веднъж съм виждал жив вълк, но ще помня очите му до края на дните си.“ Любо Кольовски е роден на 2 октомври 1955 г. в София. Завършва журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски“. Работил е във вестниците „Земеделско знаме“, „Народна младеж“, „Априлско дело“, „Кооперативно село“, „Свободен народ“, „Начало“, „Демокрация“, „Подкрепа“ и „Пари“. От 1996 г. е в частния бизнес. Занимава се с консултантска дейност. Неосъждан, женен, има един син и двама внуци.- Любо, кои лъжи предпочиташ – тези, с които елегантнтно те будалкат, или другите, които виждат очите ти и те вбесяват дотам, че изригваш в социалните мрежи с острото си перо?
– Приемам като приятни шеговитите лъжи. Дразнят ме политическите лъжи. Въпреки много добре да знам, че политиката е система от твърде сложни взаимовръзки и обещанията на политиците в голямата си част са неизпълними. И мултиплицират условия за нови, следващи лъжи.
– Откриваш ли умни хора във Фейсбук и твои съмишленици, че и в другите такива мрежи?
– Умните хора са навсякъде по света. Светът е една социална мрежа, само че не е виртуална. Фейсбук е изкушение и суета. Това не пречи и тук да се срещат умни, интелигентни и ерудирани личности. Поддържам някакъв санитарен минимум на връзките си в социалните мрежи.- Често пишеш почти с бяс за дупките по пътя, но това ли са истинските „дупки”, които трябва да пълним в живота си?
– Пътувам много из цялата страна. Дупките по пътищата са проекция на безхаберието, в което затъваме все повече и повече. Пиша за тях, защото са ми всекидневен дразнител. Реакцията ми е първосигнална. Всеки шофьор би ме разбрал. Не мога да си обясня защо пътищата в Гърция, да речем, са в идеално състояние. Не ми е ясно и защо там правилата се спазват, а у нас – не. Всъщност, дупките са именно в съзнанието ни като народ. Ние се самопрезираме, като не уважаваме правилата и йерархията.- Къде е и как изглежда лицето на демокрацията днес?
– Лицето на демокрацията? Демокрацията не обитава нашата територия и никога не е била жител на България. Дори в годините на просперитет, колкото и малко да се те в историята ни. Мразя този пример, но държавата ни е била най-добре след деветнадесетомайския преврат – без партии, без пропаганда и агитация… Не мога да проумея тази абсурдност.- Ако трябваше да избираш – къде би живял – Атлантида, Рим, Египет?
– Не си представям живота си в условията на древността. И трите места, които ми предлагаш, са империи. И трите са класически робовладелски структури. Следователно, във всяка една от тия империи рискът да се събудиш роб някой ден е съотносим към всеки човешки индивид. Перспективата да бъда робовладелец не бих могъл да си я представя по никой начин.- Постига ли се възпитание чрез наказание?
– Ако приемем, че затворът е място за изтърпяване на наказания, не виждам как това място би превъзпитало някого. Имам предвид българските затвори. Това са места за изтезание, а не за превъзпитание. Ако наказанието е превенция, каквото е катаджийския фиш за някакво нарушение – да. Това действие съдържа елементи на възпитание. И има оздравителен ефект. При нас, обаче, и това е порок. Защото поддържа нивото на корупцията и на най-ниските нива на общуване между хората.- Какъв е критерият за добри и лоши хора?
– Оценката за един човек е твръде сложен и комплексен проблем. Критерии са, разбира се, делата на човека. Едва ли съществуват някъде хора, извършили само добрини. Човекът е част от природата. Животът му минава в отнемане на чужди животи. Една стъпкана тревичка е убийство на един организъм. От дълги години съм ловец и имам много грехове, макар че от десет сезона насам нося пушка в гората, за да не ми се смеят приятелите.- Вълкът е символ на много неща, но е почти винаги самотен и без глутница не може да оцелее?
– Само веднъж съм виждал вълк. На разстояние повече от изстрел. Гледах го през бинокъла и видях очите му. Тая единствена среща не ме направи самотник, но не мога да скрия, че адски силно ми въздейства. Ще помня погледа му до края на дните си. Всъщност, тогава проумях, че не бива да посягам на дивите животни и да внимавам, когато паля огън в гората. Оттогава внимавам повече и с хората. И във връзка с предишния ти въпрос, смятам, че вълкът ме направи по-човечен. Явно Бог го е пратил на това място, за да ми подскаже нещо.- Имаш ли чувството, че омразата лека-полека си тръгва от нас, но защо още не сме готови да бъдем добри?
– Омразата е неизбежно състояние за българина. Не мога да си представя, че някой ден ще осъмнем по-добри. Вината за това ни състояние е постоянната криза, в която живеем. Кризата ни е не само стопанска. Тя е преди всичко нравствена.- Медиите са тежка история, но от там ли идват лъжите?
– Лъжите са дело на хората, а медиите само ги тиражират. Това, разбира се, не оправдава журналистите, които в съучастие с политиците и бизнесмените създават интриги и подвеждат общественото мнение в удобна за интригантите посока. Българските медии са изключение от всички правила. Особено през последните десетина години. Отговорни за това са не журналистите, а собствениците на изданията и електронните медии. Те се съвокупляват с бизнес и политика. Ако би ми се наложило сега да съм репортер или редактор, не бих приел на никаква цена.Димитър Генчевhttp://www.artrandom.net

Валентин Вацев: Не чакайте избори, от Русия са се задали няколко влака с пари

Ако до 45 дни някой не събори това правителство, после и с ядрени удари „Южен поток” не може да бъде спрян
Без контрол ДПС е бомба с голям тротилов еквивалент
На „Позитано” няма драма, а ревматизъм – всеки който е против Станишев, го заклеймява като Бойковист, казва анализаторът.
Валентин Вацев е един от най-добрите познавачи на светлата и тъмната част в БСП и левицата. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на столетницата и лидер на най-яростната вътрешнопартийна фракция АСО. Днес е скъсал с политиката. Преподава геополитика в ПУ „Паисий Хилендарски” и европеистика в Европейския колеж по икономика и управление в Пловдив.Интервю на Стойко Стоянов
– Г-Н Вацев, съкрушителните резултати от евроизборите ще се окажат ли необходимия катализатор на „Позитано”, за да проумеят, че без реформи партията им загива?
– Резултатът от тези избори не е катастрофа на БСП, както някой се надява, а поредната разгърната фаза на стария вътрешно партиен конфликт между членска маса и ръководство. Ясно е, че все повече редови социалисти отказват да крепят това ръководство. В България все повече хора, които по някакъв начин биха приели да имат нещо общо със социализма, отказват да се идентифицират с лидера Станишев и екипа около него. Сериозно основание за това беше подредбата на евролистата. За да стигнеш до относително смислени слоеве, в нея трябва да правиш археологически разкопки – да минеш през Пирински, през самолетоносача Илияна Йотова, през странната фигура Курумбашев. Съмнително е и присъствието на Достена Лаверн. Не знам на какво отгоре се нарича българска социалистка. Всичкото й е във Франция, появява се тук само за да издаде някаква книга и да изчезне отново. Връзката й с България е майка й, която е свръх амбициозна и свръх активна. Но да се върнем към нашите реалности.
Българските социалисти на тези избори бяха поставени да избират между Курумбашев и социализма. И те избраха съвсем нормално социализма, отказвайки да гласуват. Тези, хора нанесоха такъв оглушителен шамар на ръководството си, че от удара на „Позитано” им тече кръв от носа и им се развърза вратовръзката.- Този шамар ще предизвика ли предсрочни избори?
– Няма съмнение, че това беше наказателен вот на избирателите към това ръководство, но от това не следват предсрочни избори. Ако се стигне до предсрочни избори, те ще бъдат мотивирани от друго място, а не заради слабото представяне за европарламент.
Предсрочните избори винаги се правят след генерални вътрешнопартийни скандали в париите и коалицията, които държат властта. В България никога е нямало предсрочни избори по други причини. От началото на прехода мога да припомня за няколко предсрочни вота, но винаги те са били резултат от решението на тези, които са били на власт. По-добре е обществото да се заинтересува кой е на власт сега, защото аз не съм убеден, че Станишев е на власт.- Кой дърпа конците вместо него?
– Непонятно е. Правителството е еманципирано. То може при определени условия да бъде торпилирано от БСП, но не може да бъде управлявано от тази партия. То просто е еманципиран политически продукт. Това правителство е най-независимото от партиите, които уж го подкрепят. Тоест, те могат да го торпилират – спират да гласуват за него и то ще се удави, но тези партии не могат да го управляват. Например, на мен ми е много интересно как ще изпълнят новите обещания за мащабни правителствени промени.- Кой все пак е тайнственият кукловод на държавната власт?
– Не знам, можем да гадаем. Това е нещо като държавен комитет или парламентарен комитет, който на първо място гарантира реализацията на българо-руските икономически отношения и спогодби. Там има за изпълнение една основна задача и те даже не я крият – целта е изграждането на „Южен поток” и сме все по-близо до техническото начало на старта на този проект. Буквално, ако следващите 45 дни някой не събори това правителство, после и с ядрени удари „Южен поток” не може да бъде спрян. Да не забравяме, че противниците на този проект са два вида хора – едните са идейни американисти, които смятат, че руската тръба ще озлочести България, а другите – просто се сърдят, че не са поканени. Няма съмнение, че от Русия са се задали няколко влака претъпкани с пари. Тези композиции някого ще позлатят, а други ще бъдат размазани от тези пари.- На „Позитано” не се ли притесняват, че егоизмът на червените барони ще фалира партията им?
– На „Позитано” изобщо не ги е страх. Освен Станишев, става дума за още около 200 човека, които са изпълнили своите лични планове. Те са на принципа, че всичко трябва да продължи колкото може по-дълго, щом след тях ще е потоп. Това е разбирането на тези 200-300 българи, които се олицетворяват със Станишев, защото той не е интересен с личността си, а със своята представителност спрямо днешния елит. За тази група хора желанието е просто времето да спре. Те много добре разбират всичко, какво се случва, какво искат хората, но на тях просто така им е добре. Това е малката партийка в голямата партия. Малката партия е като свинска тения – тя сама никога няма да излезе. За тях тази ситуация е нормална. Става дума за отношение на паразитизъм и този паразитизъм го наблюдавам отдавна. Всъщност Станишев много отдавна реализира идеите на Нора Ананиева за малка, бяла и пухкава, евро, ляво, либерална партийка, която е добре приета в евросъюза.- Може ли инстинктът за самосъхранение и национална отговорност да проработи при ДПС?
– В ДПС отдавна няма политика. ДПС е етно-политическа далавера, със здраво българско участие и това са хора, които контролират огромен ресурс от финансови и материални активи. Това е една много богата група български граждани, които нямат политическо излъчване, сигнал, послание, нямат политически модел за страната. За пред хората те са либерали, а за пред жените си – каквито трябва. Там просто няма никаква политика, там се движат просто едни големи пари. Това може да го има и без ДПС, но новата визия на партията носи безпокойство. Докато Доган носеше някаква по-лична отговорност, ДПС беше относително изолирана от всякакви външни нашепвания. По-спокойно ми беше, че няма да слушат шепота на турското разузнаване, на други служби. Сега вече там има друго тик-такане. Не е ясно какво мисли новият лидер. Детската учителка Лютви Местан, който каканиже чудесно на български, дали е способен да контролира ситуацията? ДПС може да бъде бомба с голяма тротилов еквивалент, ако не се контролира. Навремето тези, които я измислиха – нашите служби разбира се в съюз с вселенските служби, нито за секунда не се съмняваха, че могат да владеят ситуацията. Но онези служби ги няма, съветските също ги няма, Доган се скри някъде, а ДПС ми навява известно безпокойство сега, дано да е защото не съм информиран.- ГЕРБ са победителите и се готвят да се завърнат във властта, какви са подводните камъни пред Борисов?
– Разбирам, че в ГЕРБ веселбата е голяма, но ако Борисов не вкара хората си до 6 м. във властта, ще го изядат и след това ще се разбягат. Отдавна предлагам Борисов да се опита да направи истинска партия и да не нагнетява очаквания, че утре се връща във властта и даже няма да изстинат местата, където седяха. ГЕРБ трябва да се подготвят за опозиционно пребиваване, което може би няма да е дълго, но това е пътят към партията. Сега ГЕРБ още са група мераклии да бъдат на власт, но за утвърждаването на истинската партия технологията е друга.- Как ще приключи все пак драмата на „Позитано”?
– Не става дума за драма, а за ревматизъм, който се изостря от време на време. Тактически е възможно Станишев да направи някакви промени в правителството и то с 300 зора, но не и сериозен ремонт, а просто смяна на един двама, за да се похвали, че това е реформата, която хората искат. Паралелно с това всеки, който противоречи на партийната линия ще бъде обявен за идеен враг, за агент на Първанов, който трябва да завърши в канализацията на историята. Сега всеки, който иска оставката на Станишев е Бойковист, дълбоко законспириран агент под миндера на партийното ръководство. Навремето пак в тази партия всеки опонент на Първанов бе заклеймяван като Костовист, но сега Бойковистите са опасни. Въпреки, че навремето Георги и Костов тайно се договарях да се върне властта от Първанов, за да има мир и любов в къщата. Сега няма сведения за интимно общуване между Станишев и Борисов, но всеки несъгласен е Бойковист. И тази бойковистка агентура трябва да бъде окачена на стената на позора.
За ръководството на „Позитано” няма да има никакви морални драми. Става дума само за стабилни, дългосрочни политически проекти. В БСП съществуват двете култури – едната е масовата, популистка, традиционалистката, общонародната, а другата е – елитарно-брюкселската. Едната култура се опира на простолюдието, на нашата махала, а другата – на социализма в почивната станция на ЦК на БКП. Става дума за космически разлики между хората. В БСП витаят два социализма – големият, който навремето модернизира и модернизираше страната и малкият социализъм, който няма никакви чувства, бъдещето му е в Брюксел, а България му е просто точка за отскок. Не очаквам никакви морални пориви в това ръководство, ще бутат ситуацията така. Ако стане революция, аз ще бъда изненадан.www.faktor.bg

Светла Петрова: Медиите са първата власт и затова натискът над тях е огромен

Автор: Рени НешковаОтива ли си истинската журналистика, затрупана от интернет хейтърство, задръстена от дребнотемие и провинциализъм, изкривена от политическа преса и посредственост? Тя се превръща в пиар, в забавление, в нещо друго, всъщност в своето отрицание. За професията, за евроизборите, за политиката и защо напусна бТВ разговаряме с журналиста Светла Петрова в интервю за ГЛАСОВЕ. Светла Петрова е известна като телевизионен и радио водещ. С професионален опит в БНР, вестник „Демокрация“, Дарик радио, БНТ, bTV и др. В момента работи в телевизия „България он еър”.- Какво показва твоят вътрешен сеизмограф като журналист за политическата ситуация и медийната среда в България?
– Може би какво отчита моят полиграф, моят детектор на лъжата? Отчита това, че за пореден път в България се води една абсолютно неадекватна, няма да се въздържа да кажа – ненормална предизборна кампания от гледна точка на тоталната липса на равнопоставеност на всички кандидати – и партийните, и независимите. Тя е пожертвана заради скъпоплатените формати, които са предпочитани от големите телевизии. Това показва, че за пореден път хората няма да могат да се информират качествено за капацитета и намеренията на техните кандидати за евродепутати. Да не говорим, че и повечето дебати, които се правят в медиите, особено в големите електронни медии, на практика не са по европейски теми за мястото на България в Европейския съюз, а по национални теми, завива се по провинциалното дори. Явно и в тази кампания няма да се почувстваме граждани на Европа, няма да обсъждаме проблемите, които ни засягат като пълноценни членове на тази общност. Ние пак подхождаме комплексирано, пресмятайки само и единствено нашия интерес от гледната точка на това какво ще получим, без да мислим какво даваме. В съзнанието на хората се насажда тази спекулативна матрица, че, виждате ли, ние повече даваме на Европейския съюз, отколкото той ни дава на нас. Така усеща моят полиграф сегашната предизборна кампания.- Виждаш ли някаква нова мода на тези избори?
– За жалост, не забелязвам никаква нова мода, а по-скоро забелязвам да се развяват все същите парцалки, да се развихрят и задълбочават абсолютно порочните моди, които дефилираха по време на предизборните кампании в предишните години и това е във връзка с отговора и на предходния въпрос. В интерес на истината не мога да кажа, че съм правила мониторинг на всички предизборни форми, хроники, дискусии, но наблюденията ми са, че дебати по същество няма,”големите” старателно избягват „малките”, както и да дискутират помежду си т. нар.социологически агенции, без да казват кой им е поръчал музиката. Те непрекъснато внушават, че, ето, тези и тези вкарват депутати в Европарламента и друг няма да успее да припари там независимо колко е умен, честен, подготвен и изобщо с качества да върши тази работа.Да не говорим, че мнозинството българи изобщо не гледат на евродепутатството като на работа, а като на печеливш тото фиш.
– Не смяташ ли, че ние сме толкова отдалечени от Европа по стандарт, чувстваме се, а и ни внушават, че сме едва ли не някакви натрапници и затова и европейският дебат не ни се получава?
– Ами да, сигурно това е една същинска част от проблема на нашето усещане за Европейския съюз като членове на тази организация. Но ако хората са с такава нагласа в себе си, то е защото не са разбрали, пък и е нямало кой да им обясни, че в тази общност ние сме равнопоставени и че като става въпрос за някакви наши вътрешни проблеми, трябва сами да ги разрешаваме, а не само да хленчим и инфантилно да чакаме някой от Брюксел да дойде да ни оправи. Истината е, че няма как механизмите на този Европейски съюз да функционират добре в една национална държава, ако в тази държава няма добре функционираща демокрация, няма добре работещи институции, няма истинско разделение на властите. Просто липсва ни един минимум от постигнати демократични стандарти, за да действат законите и правилата на ЕС. Нямаме например достатъчно развита и поставена на пазарни релси икономика, откъдето произтичат до голяма степен и неволите ни като членове на тази общност. Да, факт е, че повече политически бяха причините за приемането ни в ЕС и това има своята цена; то очевидно не ни позволи в досегашните години на нашето членство да се почувстваме в новото обкръжение пълноценни като държава и като общество. В резултат дойде и отчуждението на хората от евростатута ни, така да се каже, и негативизмът, и евроскептицизмът. Не казвам, разбира се, че Европейският съюз е най-съвършената общност. Самата организация в този момент има много проблеми, те избиват и се проявяват в различна степен и по различен начин. И затова може би вече набъбва едно разделение в границите на общността, което не е по познатите оси „леви-десни” или „бедният юг срещу богатия север”. Новото разделение е на „проевропеисти” и „антиевропеисти”. Не случайно набират скорост партиите с националистическа доктрина не само в България, но и в другите страни, и се очаква в следващия Европарламент тяхната група да е трета по численост и по сила. Общността има своите проблеми, те обаче се проектират, рефлектират в нашия живот по един много по-тежък и по-драматичен начин, отколкото в другите страни, които все пак са постигнали необходимите по презумпция стандарти на живот, на функциониране на институциите и на демокрацията изобщо.
– Украинският конфликт допълнително изостри и раздели нашето общество. Но той показа и една ясна разделителна линия в Европа по отношение на санкции, на енергийни интереси и прочие. Как всичко това ще се отрази на евроизборите?
– Една от темите, които направих в „Полиграф” по „България он еър” в дебатите за евроизборите, беше „Европа: обща външна и отбранителна политика”. Разискването по тази тема беше поставено точно в контекста на украинската криза, защото тя показа колко неединен субект е Европейският съюз при подобен конфликт, при това на нашия континент, а не в някой отдалечен район на света, и колко неподготвен е да реагира, да излъчи верните послания, да вземе правилните решения, да определи този оптимален път, по който ще върви, за да стигне до позитивни резултати. Виждаме как колеблива, нееднородна, нееднозначна беше позицията му и как той не можа да се превърне в решителен фактор при разрешаването на кризата. Това би трябвало да е и една от големите теми на тази предизборна кампания – за общата външна и отбранителна политика на съюза. Разбира се, направени са първи крачки, но те не са достатъчни. Има един символичен министър на външните работи, който даже не се и нарича „министър на външните работи на Европа”, а носи обтекаемата титла „върховен представител по външните работи” или нещо подобно. Причината е, че в ЕС има сериозни национални различия, продиктувани от различните интереси на държавите, когато трябва да се решават такива казуси, които уж са общностни, но, от друга страна, се оказва, че всеки подхожда към тях, мотивиран от своите национални потребности и изгоди. Виждаме как при нас целият украински конфликт се пречупва през една огромна енергийна зависимост, която прави някак по-сдържана и умерена позицията ни за санкциите към Русия, тъй като ни е изключително важно това газово и нефтено кранче. Ако Русия реши да го затвори, какво става с нас? Нищо не се направи през тези години за диверсификация на източниците. Доста път има да извърви Европейският съюз, преди да стигне до своя обща външна политика, а дотогава всякакви национални различия ще трябва да се преценяват, да се балансират, преодоляват, за да се стигне до обща позиция. За мен това е един от най-сериозните въпроси за обсъждане в тази кампания.- Да вземем например подхода и отношението към двете газови трасета – „Южен поток” и „Северен поток”. Огромна част от икономиките на големите европейски държави разчитат основно на „Северен поток” и Брюксел като че ли има различно отношение към двата проекта?
– Ако има и други европейски страни, които искат изграждането на „Южен поток”, то според мен правилното действие на нашите политици, на нашите дипломати е да установят контакти с тези страни, да консултират и да съгласуват позициите, за да можем да действаме в границите на общността, а не да излизаме сами със себе си. Ако сме група държави, която има общ интерес, нещата щяха да изглеждат различно и преговорите много по-лесни. Но това предполага една много по-голяма зрелост на нашите политици, загърбването на всякакви техни лични финансови и други ползи, свързани с доставките на нефт и газ, и единствено отстояване на националния интерес. А когато се опитваме някак да прекроим законодателството си така, че да излъжем Европейския съюз, ще постигнем само това да изглеждаме дребни балкански лъжци в очите на нашите европейски партньори. Подходите са различни, но и двата проекта за газови трасета са в различен етап – единият е функциониращ, а другият все още е в процес на осъществяване. Но е ясно, че „Южен поток” ще донесе най-големи дивиденти на Русия, защото в България така и не се разбра каква точно ще ни е печалбата. Не се разбра например защо по тази тръба няма да може да тече и българска газ. Оказа се също така, че имайки този газопровод, през следващите 10-15 години България няма да има никакви постъпления, което е абсолютно неразбираемо за ума . Дори български политици, които се смятат за лобисти на руските газови фирми, твърдят, че договорените условия са неизгодни за България. Липсват дебати, чрез които да стане ясно каква е националната изгода от едно такова съоръжение. Но всичко това трябваше да бъде изговорено и изяснено досега и тогава да влезем в преговори заедно с останалите участници в проекта.- Европа не поставяше сериозно въпроса за единната енергийна политика, може би защото получаваше най-евтиния газ, докато кризата в Украйна не се случи и ЕС заговори на висок глас за ускоряване на общата енергийна политика, защото покрай Украйна вече стана неизбежно.
– За жалост така беше в Европейския съюз. Когато националните икономики започнаха да буксуват и да се задъхват в икономическата криза, тогава изведнъж се заговори за банковия съюз. Очевидно сега отново драматично трябва да преживеем тежки енергийни неволи покрай украинската криза, за да избуи идеята за общ европейски енергиен съюз, който на общностно равнище да води преговори с „Газпром” или други фирми и компании. Така че да погледнем от позитивната страна на украинската криза. Тя несъмнено ускори необходимостта от обща стратегия на ЕС в енергийната област, която да помага на членовете на съюза в подобни ситуации.- Известно е, че си голям футболен запалянко, затова ще си послужа с футболна терминология. Ти навлезе много остро преди няколко години в наказателното поле на бТВ, после напусна, но не стана много ясно какво се случи по-конкретно?
– Просто напуснах, не съм навлизала в наказателното поле. Винаги ще обичам бТВ, защото в тази телевизия минаха 10 много добри мои професионални години, много ценя Люба Ризова, която беше шеф на новините… Не знам дали окончателно е напуснала телевизията. В 9 от тези 10 години работех много спокойно и много свободно. През последната 10-та година се получи стагнация в професионалния климат. Започнаха трудно да се правят предаванията, трябваше прекалено много да се съгласуват събеседниците – нещо, което определено ми създаваше големи трудности, защото правило в работата ми е да спазвам журналистическите принципи и стандарти. Но когато медийната, политическата и изобщо публичната среда е силно изкривена, това на практика става невъзможно. Искам да кажа,че ако някой от управляващите не иска да ти дойде в предаването, това не означава, че трябва да спреш да го правиш или да се ориентираш към забавния жанр. Тогава си рекох – стига толкова, и си тръгнах! Не искам да влизам в подробности, защото сме в предизборна кампания.- Говориш за политически натиск?
– Няма да споменавам политическата партия, но точно в този период политическият, властовият натиск стана много силен. Тази преса над медиите винаги е съществувала, а когато става дума за най-силната и най-гледаната телевизия като бТВ, тя е и много по-голяма. Но тогава, в онази година, ситуацията така се влоши, диктатът стана толкова безпардонен, че медията постепенно спря да функционира нормално. Не знам по какви точно канали този натиск се е осъществявал над шефовете на телевизията, но при всички случаи стигаше до по-долните равнища. И това влияе много зле на младите колеги в усилието им да се изградят като независими професионалисти. Защото когато има такъв натиск, когато се упражнява непрекъснато, когато ти се казва какво можеш да казваш и какво не можеш, кой събеседник е добре дошъл и кой не е, това вече формира страх и деформира професионално. Колегите не могат да работят спокойно, а трябва да се съобразяват непрекъснато със силните на деня, а това вече няма нищо общо с журналистиката. Тя и самата журналистика се промени. Скоро говорих по този въпрос по телевизия „България он еър” и казах, че трябва сериозно да помислим за перспективите на нашата професия, защото тези промени вече опират до самата й природа. Под натиска на интернет и на социалните мрежи и слугувайки на актуалните властимащи, тя рискува да изчезне като професия. Журналистиката се превръща в пиар, в забавление, в нещо друго, всъщност в своето отрицание. Винаги съм изповядвала философията, че медиите са първата власт на съвременния свят – не законодателната, не съдебната и не изпълнителната, а медиите. Политиците го разбират много добре и когато им се удаде да хванат медиите за врата, а в България това е доста лесно, те го правят. Далеч съм от мисълта, че такъв натиск не съществува в Европа или другаде по света. Знам, че няма абсолютна независимост;че все някакви парични потоци и силни на деня ще се опитват да овладеят медиите, но там има далеч по-сериозни буфери между тези кръгове и оперативната журналистика. У нас такъв санитарен кордон очевидно няма и когато медията зависи от волята на тези кръгове и без тях не би могла да се издържа, то натискът понякога, за да не кажа, напоследък без изключения, става нетърпим.Имаше тогава и мои лични причини да напусна, и една умора, натрупана от 10-годишното предаване на живо в уикендите, които повлияха на решението ми. Но това бе работата, която вършех с любов и наистина тя ми даде страшно много. Но и взе много! Преместването на предаването в друг час бе само последната капка над ръба на чашата, имаше вече големи натрупвания отпреди.- Напоследък наблюдаваме голямо прескачане на кадри от една телевизия към друга, но повечето мотиви очевидно са други. Теб каниха ли те национални ефири след напускането ти?
– След като напуснах бТВ, имах достатъчно оферти – от телевизии, от други медии, от политически формации. Не са ме канили от БНТ и Нова телевизия, държа да направя това уточнение. Но тогава за мен беше важно да спра, да се огледам, да си почина и да си изчистя съзнанието. Приех единствено да започна телевизионно предаване в интернет, защото това ми се стори любопитно, модерно, предизвикателно – това е бъдещето! Разбира се, за България, като става дума за телевизия, това е едно по-далечно бъдеще. За мен беше много полезен опит и възможност да поддържам формата и контактите си.
http://glasove.com/

Мария Дерменджиева: Къде щяхме да сме, ако имахме църква, а не синод

Къде сме ние сред посткомунистическите държави? Защо апатията и омразата се настаняват трайно сред хората от българските градове и села? Къде е църквата в благотворителността, къде е нейната любов към страдащия? За всичко това се опитва да търси отговор Мария Дерменджиева. Тя е участник в конференцията под надслов „Християнските църкви, гражданското общество и комунистическото минало. Опитът на България и Германия”, която се проведе в края на април в София. Историци, богослови, философи и политици от двете държави обсъждаха проблемите на християнството в европейски контекст от периода след Втората световна война до наши дни. Мария Дерменджиева е изследовател на архивите на ДС и историята на комунизма в Европа. Тя e родена в София. Завършила е Националната гимназия за древни езици и култури /НГДЕК/ и румънска филология в Софийския университет. Магистър е по национална сигурност и отбрана от ВА “Георги С. Раковски”. Журналист и преводач от английски, немски и румънски.- Какво ти направи най-силно впечатление на конференцията, която е посветена на църквата и ЩАЗИ, църквата и Държавна сигурност?
– Повечето от участниците от германска страна бяха известни дисиденти. Една част от тях след промените са направили политическа кариера, а другите, които са завършили богословие, са пастори. Имаше и няколко по-млади колеги, които се занимават с изследователска дейност в сферата на църковните въпроси – до каква степен църквите и тайните служби са имали влияние в обществото. Аз съм чела много за тези неща, но когато го чуеш от участници в събитията като разкази от първо лице, е съвсем друго. В ГДР църквата е била едно от убежищата за инакомислещите, за хората, които не са приемали тоталитарната държава. Тъй като църквата има една специфична независимост от държавата, то и ЩАЗИ, и Германската единна социалистическа партия (ГСП), управляващата и единствената, са приели, че е по-добре несъгласните с режима да се събират в лоното на църквата и да си говорят каквото си искат, отколкото да излизат и да демонстрират на улицата. Поради това църквата се е превърнала в едно пространство на свобода и дори на свободомислие. В храма са се събирали не само вярващи, но и всякакви хора, които имат непоносимост към режима. Там са намирали пространство и различни групи – за защита на жените, включително и срещу домашно насилие, група за мир, екологични и всякакви правозащитни организации. Около тези групи се създава и опозиционното гражданско движение на ГДР някъде в средата на 1980-те години. Другият много важен аспект е, че всички, които са били по един или друг начин репресирани като инакомислещи, са получавали възможност да се образоват по най-различни желани специалности в университетите и да завършат например богословие без никакъв проблем. Така че една голяма част от източногерманските опозиционери завършват богословие, което също е много интересен факт. След промените част от тези хора се отдават на политическа кариера, други отиват да служат в църквата.
– Разликите със съдбата на нашите дисиденти от годините на режима е потресаваща…
– Германски пастор разказа нещо интересно. В една от големите църкви в Лайпциг „Свети Томас” Бах е бил кантатор, а известният Хор на момчетата и днес продължава да пее кантатите му. В същата тази катедрала малко преди промените ръководителят на хора се обръща към дисидентите, намерили убежище в храма, и им казва: „Демокрацията съвсем скоро ще стане абсолютен факт. И аз ви предлагам да се включим в този процес – една част от вас да се присъедини към социалдемократическата партия, другата част да се присъедини към опозиционната партия. И после всички ще се съберем в общинския съвет и пак ще сме заедно.” Така и става.- Звучи парадоксално, но може би германците са били сплотени около църквата и заради травмата от Втората световна война. Същият комплекс обаче е причината да приемат тоталитаризма и разделението на Германия много по-кротко в сравнение със съседите си поляци и чехи?
– Този комплекс продължава да съществува и той се удвоява след втората комунистическа диктатура в ГДР. Точно тук е проблемът – в началото пред очите на света те не смеят да кажат нищо и при източногерманците идва вторият удар с диктатурата на ГСП. След тази втора травма идва още по-трудното проговаряне и преосмисляне на миналото. Тук може да се направи един паралел с Унгария. При унгарците също го има този проблем – няма семейство, което между 1920-те и 1950-те години да не е било репресирано. И после идва проблемът с комунизма.- Не идва ли усложнението и от там, че след войната Съветският съюз е от страната на „добрите”, Западът си затваря очите за милионите убити и репресирани в съветските лагери? Всъщност дисидентите от соц лагера получават много малка или никаква защита от Запада, поне в първите десетилетия след войната.
– След като са минали в източния блок, тези държави са от страната на „победителите”. От тази гледна точка у тях имало някаква гордост, че не са от „лошите” германци, с това се обяснява и носталгията на източните немци, изградили Германската демократична република. Това са обикновено партийните функционери.- Може ли да има помирение между враждуващите страни там след падането на режима и каква е ролята на църквата?
– Оказало се е много трудно. В началото е имало опити да се организират срещи между жертви и палачи, опит за сближаване, опит за помирение, които са приключвали с много съмнителен и частичен успех. Но църквата е изиграла наистина важна роля заради нейното усилие да даде това пространство за свободомислие. Тя продължава да играе много сериозна роля и в бившите източногермански провинции, за разлика от другите посткомунистически държави, и особено България, в които църквите не са играли такава роля.- Ти познаваш Румъния, същото ли е било като в България?
– В Румъния, където освен че селата им днес са много живи, не обезлюдени като нашите, църквата също е жива, обърната към хората и проблемите им. Не говоря за това, че мнозинството румънци са много вярващи, става дума за социалните функции на румънската православна църква. Жива е и католическата им църква особено в районите близо до Полша. В манастири се създават работни места за сираци, създават се социални патронажи, създават се места за бездомници, кухни. За мен беше много впечатляващо, че тяхната църква има право да създава неправителствени организации и фондации, които могат да финансират различни проекти. Едно от тези неща е по-богатите манастири, които имат много имоти, подкрепят един куп проекти, свързани с преосмислянето на комунистическото минало. В такива манастири правят училища за ученици, които в рамките на определен период научават историята на комунизма. В едно такова лятно училище, където съм била, учениците можеха да се явят на конкурс. Не си представям тук някой да предостави такава възможност на наши ученици – да напише есе за комунизма, защото преди това те е трябвало да са били на подобно училище. Две неща са важни да се кажат за румънците. Едното е, че с проучването на историята на комунизма се занимават само млади хора, родени след 1990 година, включително и в държавните институции. Защото там има и държавни институции, които изследват комунизма и престъпленията на тези режими. И другото важно нещо е, че в училищата като факултативен предмет от 2008г. се изучава история на румънския комунизъм. Има написан такъв учебник, вече с второ и трето издание.- Как румънците оценяват революционните събития от 1990г., когато Чаушеску и жена му бяха разстреляни без съд показно и милиони зрители видяха това по телевизиите?
– Доста е противоречива тази оценка, може би защото все още има живи участници в тези събития. И румънците, и германците също казаха, че дисидентите не са особено почитани в страните си. В обществото не е изразена признателност и някаква почит към тези хора. Тук не говорим за обезщетения за хора, изтърпели реални репресии, а за едно морално публично признание и, ако щете, на едно държавно ниво в нито една посткомунистическа държава. Не е направено достатъчно. Но в България не е направено нищо. Мисля, че това е едно от важните неща, изиграли ролята да стигнем дотук. Ние например не се гордеем с това, че сме имали съпротива на комунизма. Ние заклеймяваме комунизма, заклеймяваме насилието, заклеймяваме репресиите на Държавна сигурност, но не се обръщаме към жертвите по подобаващ начин. Да признаем обществено значимата роля на тези хора и това е един много голям грях на всички нас.- Например онова, което се случи с изгонването на сирийските бежанци от село Розово?
– Да, точно в такива случаи като в село Розово. Макар че една телевизия бе поканила свещеник, но това е по-скоро инцидентно. Мисията на църквата е да внуши милосърдие, любов и грижа към ближния. Тя трябва да бъде посредник между хората в някакви конфликтни ситуации. Тук не можем да кажем, че има и помен от идея за такова нещо. Църквата мълчи по същия начин, по който мълчат и държавните институции. Ако ние имахме църква, а не синод, тоест тя да бъде посредникът и помирителят между хората. Ако църквата бе истинско духовно средище, което създава връзки между хората, помага в проблемни ситуации, много от нещата щяха да изглеждат по друг начин. Но това е въпрос и на образование и на възпитание. Толкова са се изтъркали изрази като „духовни ценности”, че на човек му е неудобно да ги произнася, но точно за това става дума, за истинските ценности, за духовността и за вярата.- Как стана така, че румънците ни изпревариха в стандарта на живот, а уж тръгнахме от едно ниво, дори ние бяхме по-добре от тях. Да не говорим за тяхната революция, която трудно ще се нарече „нежна”. Църквата ли при тях изигра решаваща роля да смекчи донякъде ударите на т.нар. преход?
– Църквата и в Румъния има някакви мутренски задкулисия и там видях свещеници със златни ланци и кадилаци, но редовият румънец, който е вярващ, намира подкрепа в храма. Не съм чувала у нас някой да е търсил подкрепа в църквата и това е като обща нагласа, като обща настройка. В Германия например е въведена системата „служба за пастирска грижа”, каквито има в полицията, в армията, в центровете за кризисни ситуации, в диаконията (социалната служба на църквата). Навсякъде, където има човешко страдание, някой е сполетян от внезапна трагедия, пасторската служба в Германия може да му бъде опора в трудния момент. Звучи екзотично за нашите реалности, но по време на акции на полицията, какъвто беше случаят в Лясковец, там щеше да има и пастор. В Германия съществува проблем с различни националистични младежки движения и футболни агитки. В тези случаи техните пастори задължително са при протестиращите и се опитват да осъществят диалог между тях и полицията. При всички прояви, където е възможно да има насилие, църквата е там.- Събра се гигантско недоверие към властта, към институциите, което подхранва омразата и апатията на хората и срива всякаква преспектива и вяра, че е възможно нещо добро да се случи. Прекъсната ли е тази духовна връзка?
– Хората гледат на църквата като на държавните институции, облечени с власт. Към нея се гледа така, като част от властта. Разбира се, далеч съм от мисълта да обобщавам. Сигурна съм, че в нашите църкви има и достойни свещеници, особено сред младите. Един германец ми зададе въпрос – колко принадлежащи към православната църква има от нашето население. Ами как да му отговоря, като ние не сме се записали никъде в епархиите си. Естествено, това не е случайно – някои от висшият клир са готови да се лишат дори от църковния данък, но миряните да нямат никакъв глас в църковни избори. Нашата Българска православна църква след Освобождението се опитва тепърва да изгражда някакви благотворителни средища. И със Закона за счетоводството и бюджета от 1946г. всички благотворителни институции на БРЦ се монополизират от държавата – приюти и общежития за сираци, домове за стари хора. Опитите тогава на църквата да си ги върне, се провалят. Не съм чула сега някаква част от бюджета на църквата да отива за благотворителност. Всъщност не знам дали БПЦ се отчита някъде. Учила съм в Австрия и си спомням в едно село от 500 семейства, католици. Моите спомени от тези часове по богословие са прекрасни. Няма значение каква е деноминацията на религията. Има значение вярата в доброто.
Автор: Рени Нешкова, Glasove.com

Атанас Панайотов: Галеви работеха за държавата, за партиите, които управляват. Брендо е обвързан с високопоставени политици.

– Наско, в момента много актуална у нас е темата “Кокаинови крале”. Ти си много „напред” по темата. Двата тома на книгата ти “Кокаин” се продават през годините като топъл хляб, сега ги преиздаваш. Как се заражда наркотрафикът в България? Кои бяха първите големи играчи у нас?
– И сега, и тогава това си беше приоритет на държавата и специалните служби! Преди смяната на режима за наркотрафика и производството на синтетична дрога отговаряше ДС. Оръжейната търговия и продажбата на дрога се контролираше от “Кинтекс”, “Тексим” и СО МАТ.
Всички тези „добродушни” старчета от кръга „Монтерей” са били в кириза
Тогава се пренасяше хероин от Иран, Афганистан и Турция за цяла Европа, като нашите другари от ДС и “Кинтекс” си сътрудничеха със сицилийската и корсиканската мафия, също и с турската криминална организация „Сивите вълци”. В НРБ се произвеждаха огромни количества каптагон, който се изнасяше за страни от Близкия изток. Всичко беше на държавно и партийно ниво. Ползваха се камионите на СО МАТ, корабите на “Тексим” и самолетите на “Балкан”. БКП беше една от най-добре смазаните терористични машини и “Кинтекс” беше водеща фирма в легалния и нелегалния износ на оръжие!
Исмет Шабан – Фатик е известен по онова време. Повечето генерали и полковници от генералското движение и кръга „Монтерей”, български дипломати, лично Иван Славков и неговият близък приятел Боби Бец, чиято любовица по едно време беше Аня Пенчева, бившата съпруга на Сашо Диков, също са в играта!
След промените на 10 ноември 1989 г. каналите на “Кинтекс” се запазиха и се поеха от “Кератон” и “Армимекс”. До ден-днешен, без значение коя партия е на власт, за Близкия изток се изнасят таблетки, произведени от амфетамин и метаамфетамин, като едни от големите играчи бяха доста партийни лидери. Също и монтерейци.
Когато започнаха да вилнеят кратуните, така наречените борчески бригади и “мутри”, те хал хабер си нямаха от трафик, търговия и разпространение на наркотици! Таки, Къро, Мето Илиянски, сикаджии, висаджии и тем подобни бяха пълни лаици! Тях ги “отвориха” тарикати от моето поколение, които се завърнаха в България. Кузман Гуслеков – Дълга Мара, който се хвана с Поли Пантев и гризна гъргамушката. Емо Курилеца, вече покойник, Румен Жицата – боксьор от времето на Палми Ранчев, Тотьо Тотев, Петър Лесов и Любчо Стоянов, Иво Карамански, Румен Яневски – Каратиста и т. н., които вкарваха и продаваха, са пионерите във вноса и продажбата на кокаин в България! Много по-късно се появиха големи играчи на сцената като
Брендо, Вовата, Таки, Мето, Баретата
и още куп по-известни и не чак толкоз млади лъвчета. Криминални структури като СИК, ВИС и още куп други бяха създадени от същата тази Държавна сигурност, която тогава и сега контролира този много печеливш бизнес! Но и много опасен, защото повечето участници вече отдавна са мъртви и ако някой като мен не възкресява спомена за тях, ще бъдат забравени. Великден е и да се помолим за упокой на душите им!…
– Открехни малко вратата, по каква схема работят сега българите в Испания в този тъмен бизнес?
– Схемите са няколко и много прости, но все по-трудно става вкарването на каквито и да е наркотици на територията на Кралство Испания.
От Мароко предимно карат хашиш, защото в цяла Европа се пуши. А тук е като народен спорт! Влиза с лодки или в тайниците на коли и камиони. Марихуаната си я гледат на място, най-вече в затворени помещения – по холандския метод, на лампи. Но „куките” разкриват много често помещенията! Тук присъдите са много леки за леките наркотици. Дават юклийски присъди за трафик и разпространение на кокаин, хероин и амфетамини!
Амфетамините и екстазито предимно се разпространяват на остров Ибиса, където са най-големите дискотеки, хероинът е в ръцете на испанските цигани, пазарът му е много ограничен и повечето дилъри на трева и кока го смятат за мръсен бизнес.
Ще ти осветля начина на вкарване, разпространение и продажба на южноамериканската дрога. Растението, от което се извлича кокаин, се отглежда в Андите и най-големите производители са Перу, Боливия, Колумбия и Еквадор. Повечето лаборатории са в Колумбия, трафикът много отдавна е в ръцете на мексиканските картели, но и в Колумбия, Перу, Боливия и Венесуела действат множество по-малки организации. Дрогата се изнася от Мексико за САЩ и Канада, а за Европа, Азия и Австралия от всички латиноамерикански страни и островите в Карибския басейн.
Българските трафиканти от ранга на Брендо работят в комбина с различни по народност партньори. Наркосиндикатите са многонационални, като в Европа сърбите, хърватите и българите имат ръководна роля. В Испания дрогата все по-трудно се вкарва с контейнери, освен ако групата не работи с местната гвардия „Сивил” и митничарите. Цакаш – минава, досущ като в България! Но много полицаи бяха заловени и затова най-разпространеният начин е в малки количества чрез мулета като Гълъбин Боевски – по няколко килограма или с лодки. И този начин става все по-труден, защото всичко се следи чрез сателити.
Два са методите. Първият е по схемата „хитрата сврака” – преминаващи кораби изхвърлят пратки от 50 до 500 килограма, има и по-големи, в Средиземно море, и хора като Вовата ги причакват и товарят за Коста Бланка и Коста дел сол или за Коста де ла лус, Галисийското крайбрежие в Атлантика. Галисийците са признати за най-добрите контрабандисти в цяла Испания. Там беше заловен и българският кораб с трите тона, натоварен във Венесуела.
Вторият начин е с платноходни яхти, пристигащи от Южна Америка, Карибския басейн или западното крайбрежие на Африка, където има доста големи депа и количества от бялата стока. Ако се шари на „куките”, те правят отцепка и контролират безпрепятственото разтоварване в някое яхтено пристанище или бряг. Ако не искат да ги знаят или да плащат, трафикантите си поемат риска и сами разтоварват. Дрогата се товари в коли или микробуси и ако са тон или два, дори и по-малко, се „кашира” в различни „бункери”, повечето – наети къщи и апартаменти, като се разпределя по 100-200 кила във всяко едно каше. При стоката винаги има по двама въоръжени пазачи, които спят в помещението с дрогата. Големите дилъри теглят по 10-15 до 20 килограма и разхвърлят на средните дилъри по кило-две и те от своя страна раздават на уличните пласьори. Организациите са многонационални, не можем да говорим само за българи, защото дори има американци и австралийци.
По обратния ред се събират парите, които, като се натрупат в порядъка на 5-6 милиона,
се носят на “перачите” на мангизи
или за инвестиране в недвижимост и всякакъв легален бизнес чрез офшорни сметки, фирми и всякакви акробатики. Дрогата или се плаща, откъдето се взема, или е на вересия, но тогава доставчиците искат от 40 до 60% от продажната цена в Европа, зависи как се договорят партньорите в сделката. Иначе, ако се плаща, струва от 1000 до 2000 долара за килограм в Колумбия, Перу, Боливия и Евадор и 2500-3000 във Венесуела, Гватемала, Панама и Карибите и скача до 5-6 хиляди в Мексико и Бразилия, а в Западна Африка е около 8000 до 11 000 долара, зависи от количеството. В Испания се продава от 30 000 до 35 000 евро, а в страни като Унгария и България стига до 45 000-50 000 евро. Печалбите са огромни и с една-две по-големи пратки се забогатява много бързо!
Когато някой самостоятелен играч иска да не е в схема или организация, той не раздава „напред” стоката, а си я продава кеш и си изгражда мрежа от дистрибутори, които продават на дилъри, също неучастващи в групи или наркосиндикати. Те биват по-лесно залавяни, защото нито плащат на „куките”, нито се отчитат на някой престъпен бос, пречат и на едните, и на другите, като чупят комати от погачата.
Така се действа в Испания, но така е и в много други европейски държави, включително и в България, където
всеки по-известен политик, шоумен, бизнесмен, дори обикновен гъзар шмърка
но кокаинът е в пъти по-размесен с разни заместители или най-обикновена пудра захар! Няма да забравя как Евгени Мозъка раздаваше в неговото заведение на охраните на Жоро Илиев да шмъркат сода бикарбонат! Но той си беше и си остана тарикат от старото поколение… Дано е излязъл от затвора, където за кой ли път го вкарват за производство и разпространение на амфетамини!
– Пуснаха Брендо от затвора. Не е ли странно за теб? И какво става с Вовата в Испания? Той вътре ли е или на свобода?
– Не ми е чудно нищо! В България всичко е възможно. Като се пише за български наркобарони или крале, бих казал, че те са императори в бизнеса още от времето на Мутафчийски и Карабонев, които изпращаха оръжие в Колумбия и получаваха кокаин! Тогава нямаше Брендо, Вовата или Дълга Мара – Кузман Гуслеков, който беше убит от Поли Пантев. А Дълга Мара беше най-големият наркотрафикант! Той отвори мутрите на този бизнес. Поли просто открадна кокаина на Кузман и затова беше убит!
Карабонев ми скочи в НДК, поиска ми 100 000 лева рекет за това, че съм го описал в „Кокаин 1”, ама той е шматка, от генералското движение на старците в ресторант „Монтерей”! Вживяваше се в капо, но така и не разбрах защо ме рекетира! Бил съм издал книгата в 100 000 тираж, трябвало да му дам по левче на книга… Луда работа! Аз му казах, че я преиздавам в 200 000 тираж и направо да му дам 300 000, но… съм забравил да напиша как е откраднал от касата на „Фармахим” в Каракас 700 000 долара! Като му казах това, той избяга!
Брендо са го пуснали, защото е обвързан с много високопоставени политици
При неговите няколко милиарда какво е да си плати 10-20 милиона?! Или повече…
За Вовата се говори, но повтарям, само се говори, синът му Виритуа, който живее в къщата в Сотогранде, разправя, че през юни ще го пуснат. Ченгетата били откраднали 50 кг кокаин и затова съдията бил склонен да го пусне. Приказки на търкалета! Него го „заковаха” с 590 килограма кокаин на неговата яхта. Били са 700 кг. И куките са гепили 110 кила – нормална практика в Испания! И те като нашите ченгета са по гепенето. Да не говорим, че после му разбиха къщата и му отмъкнаха дори телевизора, да не мислим какво още!…
– Разкажи за последните арести на българи, замесени с трафик на дрога?
– Докато бях в Гана, хванаха една рибарска лодка с няколко тона кокаин, пак замесени българи! Не ми дадоха информация, но казаха, че има заловена пратка в Бряг на Слоновата кост и в Гвинея и пак българи били замесени! Там, в Западна Африка, са големите депа на кокаин от Латинска Америка, най-много са складирани в Гвинея Бисау – бивша португалска колония. Коката се продава по 10 000 долара за килограм.
Тия шматароци от ралито са се издънили, защото са „прескочили” един от босовете. Имена не ми се споменават, докато не излезе всичко наяве. А и няма да е интересна петата част на „Кокаин”, където ще напиша и за моряците, които хванаха в Галисия! А там количеството беше сериозно! Жалко за момчетата, но на война като на война! Иначе много балъшка работа – стояли на рейд в Гана, пък заминали за Венесуела… Ееее! Тая работа не е като оная! Тая история за яхтата, дето я хванаха в международни води със 70 кг кока, във Венесуела! Отивам да си вадя виза във венесуелското посолство, тогава още се вадеха визи, и – хоп – един симпатяга разтяга локуми в посолството, че ще си купува яхта. Викам му: “Абе, момче, след месец ще те четем по вестниците!…”. Секретарката на посолството, една страхотна мадама, която, разбира се, праснах, ми казва: “Какво му говориш?”. “Говоря си…”. И – хоп – след месец – хванати българи с яхта, купена за 70 000 долара във Венесуела!
Цялата операция е финансирана от български олигарх, имена няма да споменавам. Но за да не се спекулира повече по този случай, ще кажа самата истина: Лодката е задържана в международни води. Американските тъпи „куки” намират кокаина и го пренасят на тяхната лодка и се снимат с него! Българчетата имат 40 000 долара в брой, които американските ченгета гепят – нормална практика за тях!
Когато след 6 месеца отиват на съд, съдията, без да изслушва адвокатите, казва: “Е, как така на лодката няма нищо, а на вашата сте снимали кокаина и как тия хора пътуват без 1 долар, а пренасят наркотици?”. И нашенците писнали, че са им гепили кеша! Съдията постановил „куките” да им върнат парите и оправдал момчетата! Защото хем на тяхната лодка нямало кокаин, хем били в международни води, хем ченгетата от бреговата охрана им били откраднали кеша! „Куките” върнали парите и яхтаджиите се прибрали по живо, по здраво!
– Богатството на братя Галеви от наркотици ли е и как ще коментираш тяхното бягство?
– Те, както всички знаят, не са братя, а просто подставени лица на комунистическата олигархия, която и до ден-днешен управлява България! Те също са императори в наркотрафика, но не на кокаин, а на амфетамини! Бяха “държавна поръчка”! Правеха по 20-25 милиона на месец от износ на амфетамини. Много богати и дори по-богати от много „кокаинови” крале! Избягаха, защото им позволиха да избягат! Работеха за държавата, т. е. за партиите, които управляват. За тях мога да напиша не една, а няколко книги, но и да ги напиша, какво от това? Те ще изчакат да им мине давността на присъдите. И може и да не се върнат.
– Познаваш ли мистериозния Таки?
– Таки си го спомням като дупе, когато Иван Брадата му биеше чембери на ул. “Пиротска” в „Монте Карло” – игрална зала с машинки, където се опитваше да шитка дрога като много дребен дилър! После стана изведнъж много голям като Мето Илиянски и Поли Пантев. Никой не го търси, а и той няма намерение да се връща!
– Знаеш ли къде е Малкия Маргин?
– Питаш, защото се говори, че е в Сотогранде ли? /смях/ Знам къде е, но никога не съм бил предател и няма да бъда! В Сотогранде са идвали много сикаджии. Знам къде са спали, знам и какво са правили, но Малкия Маргин не е тук, това го заявявам! Уж Божо Дупето го покрил там! Това да го разправят на старата ми шапка! Аз съм всеки ден в Сотогранде, познавам всеки и ходя във всички ресторанти! Нито Маргин, нито Дупето са се появявали! Един българин чак започна да ми разказва за къщата на Маргините! Ама покажи я, де! /смях/ Дори и да имат, ни Малък, ни Голям са тук! Освен Вовата в Сотогранде няма друг българин! Освен ако аз не знам, но там за мен няма тайни!
– Как си обясняваш освобождаването на Гълъбин Боевски от бразилския затвор?
– Всеки, който предава другарите, го пускат! В неговия случай най-отгоре в йерархията стоят високопоставени български политици, които чрез своите връзки и ползвайки, че президентката на Бразилия е с български произход, чрез политически совалки са го освободили! Всеки предател се измъква от затвора, но навън прошка няма, така че можем да очакваме да свърши като много други като него „песнопойни птичета”!…Интервю на Валерия КАЛЧЕВА