Малък наръчник за детоводители
Малък наръчник за детоводители
„Болгарите общо са простосердечни, в науката никак несклонни и нерачителни… Неучението ги прави совсем диви, невежи и посмеваеми от другите искусни и учени Европейски народи”…
От „Славеноболгарское детоводство” на Неофит Бозвели (1835 г.)
Детски рожден ден в апартамент на софийската улица „Неофит Бозвели“. Възрастните сме насядали около вдлъбната от ядене и пиене маса. Кикотим се как Цецо Цветанов се полял с ледена кофа за каузата на болните от „алтуизъм“ деца, но заради 7-годишния рожденик и неговите гостенчета се изразяваме политкоректно. Наричаме ЦвъЦвъ „ментално уникален“ и „лице в състояние на прогресивен културен регрес“. През смях започваме спор прогресивен ли е регресът му или става дума за културна ощетеност по рождение. Въобще си прекарваме чудесно, докато отнякъде се появява 6-годишната Дара и разваля веселбата с въпроса: „А какво е да си болен от алтуизъм?“
Бащата внимателно обяснява, че аутизмът е заболяване на мозъка, заради което си принуден да живееш в собствен свят. „Този свят няма нищо общо със света на нормалните хора, аутистите не изпитват привързаност към други човешки същества.“ Дара се разплаква, че Цветанов сигурно е много болен. „О, не, не – бърза да успокои грижовният й татко, – той вероятно бърка понятията аутизъм и алтруизъм!“
Тук вече става страшно, понеже любознателното дете пита какво тогава е алтруизъм. Още по-тежка болест? Направо отиваш на небето? Ами ако то самото е тежко болно, но още няма хапчета и инжекции срещу алтруизъм?
Дара избухва в такъв плач, че сърцата ни се разкъсват между две трудно преодолими желания – да я успокоим или да я заключим в банята. Второто е много силно, но все пак надделява първото. Чувството за съпричастност към другия, за отговорност към по-малкия, взима връх над егоистичното ни намерение да се веселим (шегувам се!), понеже „алтруизмът е принципът или практиката на загриженост за благополучието на някого другиго“. В Уикипедия, която отваряме трескаво, пише още: „Той е традиционна добродетел в много култури и аспект на основата на много религиозни традиции… Алтруизмът е антоним на егоизма. Алтруизмът може да бъде породен от чувства на дълг, отговорност и лоялност. Чистият алтруизъм се състои в това да пожертваш нещо за някого, без да очакваш нещо в замяна.“
Дара е безутешна, въпреки че току-що сме й прочели тези силни думи на глас. Но тя не разбира много от тях – например аспект, религиозни традиции, антоним, егоизъм. Тя дори не разбира какво означават думите дълг, отговорност и лоялност, нито изразът да пожертваш нещо за някого, без да очакваш нещо в замяна.
Ето защо пробваме да й ги обясним. Давала ли си е някога любимата играчка, за да зарадва някое дете, което няма толкова чудесна играчка? Не била. Е, това е егоизмът, малката. Антоним на алтруизма е, тоест обратното да се жертваш за някого. „Веднъж ми се случи да дам куклата си на едно момиче, но му поисках неговата, казваше се Розали.“ Не се брои! Това не е алтруизъм, а е танто за кукуригу, което винаги свършва с „Върни си ми куклата, вземи си парцалките/Розали.“ Ти трябва да даваш, без да искаш да взимаш. Схващаш ли, мило момиче?
===
Нравоучителната беседа продължава до късна доба, та се разотиваме в ужасно лошо настроение. И как няма – Дара още плаче, а всеки от нас мисли кога е дал играчките си, без да иска нещо в замяна. Вървим по улица „Неофит Бозвели“ и сме се умълчали, като че всеки живее в собствен свят. Същински алтуисти, няма да ни оправи и ледена кофа, макар че тъкмо ледената кофа…
„А Кой е Неофит Бозвели?“
Моят син, на 8 години, внезапно ми я стоварва на главата, а аз съм абсолютно неподготвена. Помня нещичко, но доста смътно, тъй че опитвам да важнича: „Много ясно – Неофит Бозвели е алтруист и пример за будител!“ С това смятам да приключим разговора, само че в таксито диалогът се подновява:
Той: А какво е да си будител?
Аз: Означава да будиш хората, да ги караш да действат.
Той: Как Неофит Бозвели ги е карал да действат? Как точно, щом са кръстили улица на негово име?
Аз: Еми…
Родителят на такива деца е желателно да разполага със смартфон, затова тайничко отварям Google. „Роден е в Котел през 1785 г. Замонашва се в Хилендарския манастир около 1810 г. През 1839 г. българите от Търновската епархия правят неуспешен опит да го поставят на мястото на гръцкия владика. Бил е на заточение в Света гора. В Цариград участва активно в българското движение за църковно и национално освобождение. Автор е на „Мати Болгария“.
Синът ми се прозява, явно му си спи страхотевично. Неофит Бозвели не го интересува, а и очевидно няма защо. Роден бил някъде си; направил нещо си, когато. Голямо важно, че бил на заточение. В света на нормалните хора тия работи не са от значение.
Е, да, ама в онова смешно съчинение „Славеноболгарское детоводство“ Бозвели написал нещо много важно тъкмо за събуждане:
„Две причини подвизаха нас, любородни читателе, за да сочиниме това детоводство за нежната юност. Колико са днес из нашите, които обичат науките и им слугуват, както подобава? Колико велико зло докарва в нашия народ, защото никойси юноша от нашего рода не ще вече да се посвети в науките? И тако бедствова да изгасни совсем малий свет на учението! Но вий, о младорасли отрасли, за то не смущайте се, но смелно утешайте се и от полезните и нравоучителни, и просветителни науки никогда не отлучайте се!”
Няма съмнение, че този човек бил болен от „алуизъм“. Такива хора честваме на 1 ноември, в Деня на народните будители, който е общонационален празник от 1922 г. Идеята да бъдат припомнени и почетени българските писатели, просветители, книжовници и революционери дошла след преживените две национални катастрофи от Междусъюзническата и Първата световна война. Тогава българите били обезкуражени, уморени, лишени от енергия и усещане за перспектива. Трябвало им нещо, което да повдигне духа им. Нужна им била „опорна точка“, която да зададе хоризонти, различни от всекидневната битка за оцеляване.
Къде да я потърсят, освен в миналото? И за какво да се погрижат, освен за бъдещето? Неслучайно тогавашният министър на просветата обяснил защо трябва да честваме будителите с думите: „Първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен.”
Можете ли да си представите, че този министър бил в правителството на земеделския лидер Александър Стамболийски от 1920 г. до Деветоюнския преврат през 1923 г.? Казвал се Стоян Омарчевски и не оставил детоводството единствено на думи, а извършил реални реформи. Въвел задължително основно образование. По време на министерстването му броят на училищата нараснал от 561 на 1676, което прави хиляда сто и петнайсет новопостроени училища само за две години. И не спрял дотук. След допитване до комисия от езиковеди министърът предприел опростяване на правописа. Въпреки че част от интелигенцията се противопоставила на езиковата реформа, защото се опасявала от „загубване на националната идентичност”, Омарчевски не клекнал пред първия повей на недоволство, а методично въвел новите правила. Негова заслуга било и приемането на закони за депозиране на печатни произведения в народните библиотеки в София, Пловдив и Велико Търново и въобще за създаване на „достъпни народни библиотеки“. И нещо много важно: Омарчевски успял да прокара Закон за насърчение на детската литература само от една страничка. Благодарение на тая страничка детската книга била освободена от данъци, а Министерството на народното просвещение започнало да „издава в изящна външност отбрани произведения от по-добрите български автори“, които разпространявало безплатно.
===
На следващия ден сме в Копривщица – нещо като форма на „патриотично възпитание“. Идеята е моя, но не знам, че в тунелчето преди градчето има страшна дупка, която не виждаш заради преминаването от светло към тъмно.
Пукаме гуми, ядосваме се. Мъжете остават с колите в началото на Копривщица, докато жените водим юношите да се просветят в науките. Като по възрожденско време сме – вървим пеша, повдигайки духа на малките. Каравелови и Славейкови са ни като добър ден и здрасти.
Децата обаче са най-впечатлени в Палавеевата къща. И има защо:
Ненчо Палавеев тръгнал сам към Египет, когато бил на 12 години. Баща му Дончо въртял там търговия и Ненчо отишъл да му помага. Имал огромен талант и бързо се развил като търговец – купил големи площи обработваема земя край Кайро, посадил портокалови дръвчета и започнал да изнася плодовете за Великобритания. От това спечелил милиони, а когато се създавало дружеството за прокопаване на Суецкия канал, Ненчо Палавеев влязъл в него със сериозен капитал и авоарите му се увеличи десетократно.
През 1925 година се върнал в Копривщица богат като Крез. Той обаче не си накупил земи и 5-6 къщи, а дал почти всичките си пари за благотворителност. С негови средства били построени паметникът на Априлското въстание, параклисът „Св. Архангел“, постройките и гробницата при църквата „Св. Богородица“, чешмата при устието. Палавеев изградил водоснабдителната система на градчето, залесил един връх с иглолистни дървета и издигнал основното училище. Отделно отпуснал на Министерството на народното просвещение 6000 златни британски лири, равни на 47 кг злато.
Бил ли е Ненчо Палавеев будител и атруист?
Че как не! Въпреки че не е писател, нито учител или революционер, неговият гигантски принос към повдигането на духа ни го нарежда до най-големите имена в историята на българската култура. За да не сме „диви, невежи и посмеваеми” от останалите европейски народи, този човек инвестирал в образование. Раздал (буквално) цялото си богатство, а днес отсъства от учебниците по история.
Но да чакаме учебниците и училището да ни научат децата, не е нищо друго, освен безотговорност и чисто човешко бездарие да изпълним ролята си на детоводители. Детоводителят е нещо повече от родител. Той е онзи, който е хванал детето за ръка и го води напред, защото е осъзнал задължението си да напътства и отваря хоризонти пред „младенческите духове“. Любослава Русева
reduta.bg