Четиво за „Реформатори”: Добрин Митев и „златните пясъци” на Командирските велможи

Четиво за „Реформатори”: Добрин Митев и „златните пясъци” на Командирските велможи

Новата 1997 година беляза един от най-злите периоди на живота ми. Двете взаимно изключващи се поговорки „Всяко зло не идва само” и „Всяко зло за добро” ме преследваха, мятащи по мен своите камъни. Оказа се, че и двете удивително са си на мястото точно, когато трябва. Бяха ми прекратили договора от в. „Черноморие”. Мъжът, когото много обичах, ми би шута.
В замяна на това обаче в България свистеше революция и въпреки възторжените крясъци, необяснимо защо интуицията ми надушваше твърде много газирани мехурчета в чашите с шампанско. Метежът носеше на вълната на властта Иван Костов и усмивките на сините все по-бързо се озъбваха. Ако някой ми беше казал тогава, че в цялата си журналистическа кариера от 1990-та насам ще преживея такива сатрапни времена, навярно щях да то пратя на Сатурн, откъдето сигурно идва.
Човек обаче никога не знае кога Господ му готви най-коварно тежките изпитания.
Ако скандално означаваше да вадиш истини на бял свят, със сигурност бяха скандална журналистка, както ми бяха лепнали етикетчето във Варна. Такива като мен не ги канеха на работа, нито им предлагаха престижни длъжности. Гилдията не ме обичаше, а и аз си бях дръпната, вироглава, трудно правех компромиси и така и не се научих на правилна дипломатичност. Тръшках врати и никога не слушах майка ми, която с чистосърдечна загриженост мъдруваше – никога не затваряй една врата до края, не знаеш кога може да ти се наложи да я открехнеш пак.
Седях вкъщи, информацията течеше към мен отвсякъде, но нямаше къде да пиша. Медийните кепенци бяха залостени и някак смирено дълбоко в сърцето си дори се бях простила с журналистиката. Докато не ме срещна Радостин Паприков, тогавашен кореспондент на „24 часа” и отговорен редактор на местното приложение на вестника за Варна. Радо бе широкоскроен, артистичен, носеше един удивително свободен дух и го харесвах. Предложи ми да пиша на хонорар в местния „24 часа” и тъй като проекта щял да се разширява, тенденцията бе да получа постоянен трудов договор. Това беше едно прелестно редакционно време – имах свободата да пиша без цензура и да се смея с пълно гърло на бутилка вино с Радо и Цанко Цанев, един страхотен чешит в българската журналистика, с който бачкахме бюро до бюро.
Хубавото време обаче бързо бе накълцано на евтина кайма. Първо разкараха мен от „24 часа”, после Радо беше нечисто изместен от длъжността отговорен редактор на регионалното издание и аз отново влязох във фризера. Няколко години по-късно Радостин почина. Неприлично млад. Той носеше в себе си злокобна болест. Дни преди да си отиде, нямах представа, че е толкова зле. Дори не знаех, че лежи в болница. Докато ближех раните си от поредната си професионална катастрофа, получих от него есемес. Тогава бях издала последния брой на седмичника „167 часа Варна”, който правех и на последната страница бях написала удивително самонадеяно: „Ще се върна!”.
Съобщението от Радостин бе трогателно. Пишеше ми, че е сигурен, че ще се върна в журналистиката, защото без такива като мен, тя няма да е същата и ще очаква това с цялото сърце. През това време е умирал.
След три дни се потресох от новината, че трябваше да застана пред ковчега му и да не знам какво точно да му кажа.
Август, 1998 година: вечерна маса в ресторант „Морско око” на Златни пясъци. Попадам в компания на висши офицери от Националната служба за сигурност – доста по-късно ще разбера кой кой е от тях. През тази вечер те с нищо няма да подсказват, че са контраразузнавачи, нито пък ще афишират защо точно на Златни пясъци си пият бялото вино.
Разговорът ще се люшка между туризма, данъците, туристите, калпавите туроператори, докато влезе в обикновеното нашенско русло: кой какви ги върши и защо. А на една маса, както и да я въртиш и сучеш, все става дума за ченгета. Особено във Варна и особено за т.нар. „софийска бригада”. Седящият до мене иронично присвива очи:
– Е, к,во толкова сте се заяли с колегата, бе? Малко дръпнат си е, обаче бачка… Ама, иначе съм потресен от това, че Павлин /става дума за Павлин Павлов – тогава служител на РСС – Варна по направление руско, чеченско/ са го уволнили дисциплинарно…
Сега е мой ред иронично да присвия очи и да се усмихна. Опитвам се да пробутам неангажирано, като какво би станало например, ако бял свят види договор, чрез който държавната фирма „Златни пясъци” плаща масрафа на висши ченгета от РДВР – Варна. Учудено събеседникът ми отсича:
– Ако такъв договор излезе на бял свят, смятай, че Бонев пада.
Договорът видя бял свят. Нито Богомил Бонев, нито полк. Иван Стефанов – шеф на „софийската бригада”, оглавяваща РДВР – Варна, паднаха. Тръгна си окръжният прокурор на Варна Георги Аврамов, който заведе проверка, и който нееднократно изтърпя боботенето от Горе: забрави за случая!
Една по една медиите, по късните цинично простодушни признания на Надежда Михайлова, бяха затворени. Никой не биваше да знае колко пари изтичат от държавните фирми, колко мангизи пътуват по партийната схема, колко валута бе издоена за изборите.
Председателят на СДС – Варна Добрин Митев бе едно от любимите сини „деца” на съпругата на Иван Костов – Елена Костова. Добрин бе човекът на Командира във Варна и след взимането на властта, бе назначен за областен управител на морската столица. Помнех появата на Добрин в култовото кафене „При лъвчето” в сградата, където се помещаваше при създаването си СДС – Варна. Появи се по шорти, с бели чорапи и дълга опашка, вързана с бяло ластиче. Никой не знаеше нищо за това момче, освен, че е нередовен учител в Девня. Не блестеше нито с чар, нито с харизма, нито с дар слово. По-скоро свит и комплексиран още на пръв взор, а ако употребиш и вътрешното си зрение за нещата, би могъл просто да го скъсаш като билетче за междуселски автобус. Никой не подозираше как точно това незврачно момче години по-късно щеше да държи Варна в железен юмрук без да и даде глътка въздух.
С издигането си във властта, Добрин все повече забравяше откъде е тръгнал и губеше всякакви ориентири накъде се е запътил. Докато Добрин Митев сам се мултиплицираше в един варненски Иван Костов, съпругата му – варненската актриса Илияна Даскалова веднага зае твърде бездарната провинциална театрална поза на една местна Елена Костова. Костова направи Фондация „Бъдеще за България”, Илияна Даскалова – инициатива „Равни под слънцето”. Названието „Равни под слънцето” обаче иронично асоциираше кръга на Добрин Митев и шумоленето на банкноти около него. Впрочем, след всички помпозно отразявани дарения и прояви на „Равни под слънцето”, никой никъде не отчете ясно и точно колко пари се дадоха и къде потънаха.
В една от кампаниите по събирането на средства на „Равни под слънцето” неколцина бизнесмени се оплакват във варненска редакция, че са смутени след като разбрали на чия сметка трябва да бъдат приведени парите. И споделят, че посочената им сметка в ДСК е поименна, на името на пресаташето на областния управител. „Равни под слънцето” се роди година и половина преди местните избори, в които Добрин Митев реши да става кмет на Варна, в разгара на битката между кръга на Митев и този на варненския кмет, също седесар, Христо Кирчев.
Докато кръгът на Добрин Митев си играеха на равни под слънцето,голяма част от варненци живееха в перманентно слънчево затъмнение. Послушното момче Добрин Митев действаше като посредника и като местния шериф. Корупцията цъфтеше в т.нар. масова и касова приватизация, парите хвърчаха под и над масата, мизите бяха железни, а комисионните още по виртуозно регулирани. Имаше за всички: от най-високото, през „Раковски” 134, чак до най-дребните риби във Варна, които също направиха пачки, за които не бяха и сънували, докато се мотаеха из Повеляново, или в барчето на „Електрон”.
Прокуратура, следствие и полиция гледаха в съвсем друга посока. На тях им поставен друг ракурс – удряйте тия, дето много знаят и искат да се набутат там, където вече сме ние. Изпратената от Иван Костов „софийска бригада”, начело с полк. Иван Стефанов, която оглави РДВР – Варна, направо проспа приватизацията на Златни пясъци и не си мръдна пръста да види какво става в БМФ, в пристанището и митницата.
Когато публикувах черно на бяло договора, сключен между ръководството на държавата фирма „Златни пясъци” АД и РДВР – Варна, според който висшите ченгета от „софийската бригада” ядяха и пиеха на корем безплатно, благодарение на служебни раздадени карти, полк. Иван Стефанов има циничната наглост да каже в интервю, че толкова много работели, че се налагало дори да закупят специални канчета, с които да се хранели през нощта.
По случая с изнесения договор бе образувана прокурорска проверка от тогавашния шеф на Окръжна прокуратура Георги Аврамов. От София го натискаха да я спре, да я потули и когато не успяха да му превият ината, направо си иззеха проверката в столицата, за да потъне в нечии чекмеджета. Дума не обели тогава и главният прокурор Никола Филчев, който като пристигнеше във Варна на посещение не пропускаше да посети кабинета на областния управител Добрин Митев. Дума не обели Филчев и за супервозилата, конфискувани на митницата и взети ангро за лична употреба от Областната управа – Варна.
Софрите на ченгетата на Златните обаче щяха да останат най-малкия кахър, в сравнение с разпродаването на парче на най-красивия курорт от българското Черноморие – Златни пясъци.
Полицаите и прокурорите, верни до унизителност на властта на Командира, непростимо си затвориха очите пред престъплението, извършено с приватизацията на Златни пясъци. Парите за приватизация бяха раздавани на приближени фирми под формата на извършване на ремонти и те със същите пари участваха в приватизацията. На практика първото ниво бе „скритата приватизация” на туристическия комплекс.
Директор на държавната туристическа фирма бе Николай Недков,доверен пудел на кръга около Добрин Митев и послушник на най-важния човек, който парцелираше Златните – Славчо Христов. Приятелят на Бай Миле и на Иван Костов едновременно. Следях под лупа какво се случва на Златните далеч преди комплекса да бъде официално приватизиран. Скритите процеси там бяха шокиращи.
Публикувах в местния „24 часа” всички опити как чрез подставени строителни фирми се овладяват бъдещите обекти, приватизирани от приятелските ръчички на Командира. Радостин Паприков вече не оглавяваше местната редакция на „24 часа”, а отговорната редакторка се наричаше Росица Пенкова. В един от материалите си бях написала, че Добрин Митев е пътувал в чужбина на почивка, което той опроверга. Не тази дописка обаче ми отряза окончателно главата.
След поредица от публикации, свързани със скритата приватизация на Златни пясъци, една късна вечер се прибрах от работа и докато дъвчех безсмислено парче сирене, телефонът ми удари с упокоен камбанен звън.
Въпреки че през целия ден в редакцията бяхме заедно с шефката Росица Пенкова, тя така и не намери начин да избяга от лукавостта и да ме погледне в очите.
– Веси, извинявай, какво правиш? – гласът на Росица бе мазно любезен.
– Нищо, токущо се прибирам – очаквах, че нещо се е случило и трябва да го отразявам. Нещо наистина се бе случило. Повече никога нямаше да отразявам за „24 часа”.
– Ами, виж сега, обади ми се главният редактор Валери Найденов /тогава главен редактор на „24 часа”/. Има устна заповед да не пишеш повече във вестника…
По всевъзможни начини ме бяха гонили и наритвали от редакции, но този наистина беше фантастично измекярски.
– Какво значи устна заповед, мога ли да получа писмена такава? И защо е забранено да пиша в „24 часа”, ако бих могла все пак да получа някакво обяснение? – питах напълно безсмислено.
– Заради Златни пясъци… Добрин Митев се обадил на министъра на туризма и търговията Валентин Василев, а той пък се обадил на главният редактор Валери Найденов… И… Просто исках да знаеш…Писмена заповед няма как да получиш.
Малко преди този епизод, един късокрак посланик на Добрин Митев беше поискал среща с мен и в прав текст ми беше предал следното: „Спри да пишеш за Златните, защото с всички начини и средства ще бъдеш премахната!”. Малко по-късно мой приятел от подземния свят ми се обади твърде тревожен и ми предаде, че някакви типове щели да ми подпалват апартамента. Молеше ме да не пиша за Златните, защото ставало страшно и наистина ще ме подпалят.
Сега, навярно трябва да бъда благодарна на Валери Найденов, защото ако тогава беше проявил честност и чест и бе ме защитил, можеше и да не мога да пиша тези редове, потрошена от нечии „неизвестни извършители”.
Впрочем по-късно шефът на Златните Николай Недков беше пребит, и извършителите така и не се намериха. Всички посветени в сагата на Златни пясъци бяха обаче убедени, че побоят е дошъл от чорбаджиите на Недков, свързани със Славчо Христов, заради конфликт за пари. Междувременно Недков си беше построил палат в близкото село Приселци. По това време това си беше новина, дори и по Барековски.
Веднага след като ми беше забранено да пиша в „24 часа” дадох пресконференция пред колегите си от Варна. Истинската ми цел бе да ги предупредя, че се случва нещо ужасно опасно, и че утре всеки един, който реши да напише истината, може да свърши и по зле от мен. Пресконференцията беше пълен фарс.
Доверените журналисти на Добрин Митев нескрито ме нападнаха, а лично пресаташе Спас Спасов стриктно следеше в ъгъла на залата какво се случва. Бях дамгосана. След пресконференцията на масата в съседна кръчма, седнаха с мен единствено колежката ми от „Труд” Юлия Кунева и Любомир Живков. Малко по-късно преживях и това колегите ми да ме погребат жива, а някои от тях дори да не ме поздравяват по улиците, за да не би да ги помислят за мои приятели. Зловещите чукове в иначе гръмко прокламираните антикомунистически глави свистяха с невероятна сила.
Пресаташето на Добрин Митев Спас Спасов заведе дело срещу мен заради публикация и ме размаза като конфитюр в местен вестник в огромна публикация, в която аз и Държавна сигурност сме в световен заговор срещу удивителната демокрация на управлението на Иван Костов. Никога не приемах тези неща на живот и смърт. Дори някъде дълбоко в душата си им се смеех като дете. Със Спас бяхме като ученици в едни компании, той беше едно чувствително и страхотно интелигентно момче. С особен финес. Съдбата по-късно отново ни пресрещна по коловозите. Преди 10 ноември, все още учех българска филология, когато кандидатствах за работа в тогавашния варненски седмичник „Полет”. За длъжността имаше конкурс. Бях публикувала стихове и два-три материала във вестника и още при подаването на документите самият главен редактор на вестника в прав текст ми каза да не се явявам на конкурса. Спести ми унижението, защото ме харесвал като перо, но конкурсът бил вече предрешен. Много по-късно разбрах, че на работа бе взет тогава Спас Спасов. Имаше чичо номенклатурен кадър на партията. Нямах дори и сянка на обида от това, което се случи тогава. Харесвах Спас като перо, но никога не разбрах как е възможно една идея да те фанатизира толкова за да загубиш периферното си зрение.
Приватизацията на Златни пясъци се случи точно така, както пишех.
Хотели, ресторанти и всички останали обекти бяха разпродадени на подставени лица. Истинският собственик на комплекса обаче в сянка бе Славчо Христов и така е и до днес – без неговата дума там не може да се се премести и саксия.
Зад хотелите и заведенията лъскаха безброй имена, а зад подставените фирми и гларусите, кръжащи над туристическия комплекс, можеха да изграчат истинските собственици.
Маджо, Славчо Христов, Костов, Ахмед Доган, фамилията на Милен Велчев, Маргините, Красимир Премянов, бай Миле…Хотели по-късно имаше всеки новобогаташ, близък до този приятелски кръг, защото Златни пясъци се превърна в една воняща, отвратителна строителна площадка.
На едно от първите събрания на вече приватизираното туристическо дружество един от местните собственици на заведение прави опит да предложи да се съберат истинските акционери на дружеството за да се реши какво да се прави с инфраструктурата на комплекса. И моментално е сръган от един от бившите шефове на Гранд-хотел Варна Димитър Димитров, вече покойник, който му изсъсква: „Как си представяш тук да дойдат Костов, Маджо, Доган и още куп величия, и да седнат с теб на една маса?!”.
Златни пясъци се превърна в едно бетонно гето. Строеше се така като че ли утре ще свърши края на света и всички натъпкани в хотелите си ще излетят право при Господ за да има къде да си топят краката в Рая. Уникалната зеленина и инфраструктура на комплекса бе окончателно затрита. Терасите си дишаха във врата и грозотията бе толкова страховита, че варненци, които помнят златното бижу, рядко стъпват там за да не вият от мъка от видяното. Уникалната зеленина, която отличаваше Златни пясъци от всички останали морски туристически комплекси бе отсечена от алчните комлексарски парвенюшки амбиции – всеки да построи хотел.
Години наред, а и днес, никой не е виждал черно на бяло приватизационния договор за Златни пясъци. Дори и Община – Варна, дори и кметът. Едва, когато се оказва, че морето около комплекса може да се напълни с лайна, защото липсва ефективна пречиствателна станция, стана ясно, че Златни пясъци е продаден заедно с цялата инфраструктура – улици, тротоари, зеленина, всичко. Златни пясъци бе превърнато във феодално владение. И дори по едно време наглостта на чорбаджиите му стигна дотам, че искаха на комплекса да бъде даден статут на отделно селище.
Това бе „ювелирната” приватизация на Костов – Командира, а докато туристическото дружество бе държавно от там бяха източвани и мощни пари за избори и за правилната политическа централа.
Когато Костов падна от власт с отвращение четях купищата страници с „разследвания”, които изписаха „24 часа” и „Труд” за мръсната приватизация на Златни пясъци. Нещо, което бях разследвала точно тогава, когато трябваше и когато се случваше. Журналистиката у нас обаче винаги вадеше брадвите, когато някой паднеше от власт. Преди това, точно, когато трябваше да прави своите журналистически разследвания и да громи лъжите и престъпленията, лижеше задниците на управляващите. Това бе ужасяващото неписано правило на българската журналистика.
Само пет дни след като Добрин Митев загуби кметските избори по телефона ми се обади главният редактор на „Черноморие” Петър Тодоров. Вестникът вече беше купен от ТИМ. Същият Петър Тодоров, който ме бе изхвърлил от вестника година преди местните избори за да не объркам вещо „светлия образ” на Добрин Митев и Командира.
– Весе, предлагаме ти една поредица за Добрин Митев и всичко около неговия кръг. Сега вече може…
Сега вече може. Защо, по дяволите, винаги пишех, когато не можеше?
Преди да ме изхвърлят от „24 часа” получих още един як ритник. Добрин Митев и кохортата му се готвеше за местните избори и пробойните трябваше да бъдат запушени. Няколко месеца преди това журналистът Любомир Живков ми се обади и ми предаде предложение от страна на телевизия МСАТ, която е собственост на ТИМ, за публицистично предаване, в което да участвам заедно с колежките от „Труд” Юлия Кунева и Невяна Троянска. Предаването трябваше да бъде седмично и да върви под заглавието „Спешно отделение”. Поставих моментално условия, че не може да има никаква цензура и някой да ни реди сценария. Съгласиха се учудващо бързо и започнахме. Хонорарът ни бе по 25 лева на предаване и след като то пожъна невероятен успех, аз, която съм толкова смотана в пазаренето за себе си, успях да вдигна двойно хонорара, благодарение на това, че ставаше дума и за колежките ми.
Не знам дали някъде в България е имало телевизия, която да е дала такава свобода на едно предаване. Никой от МСАТ нямаше и представа за какво ще говорим и какви разкрития ще правим всеки четвъртък от 20 часа. Изричното ми условие бе предаването да бъде на живо. Водеше го Петя Стефанова, която сега работи в bTV и освен всичко друго, опиянени от свободата, която ни бе дадена, истински се забавлявахме. В началото дори не знаехме помежду си какво ще говори другата. С времето обаче всичко си дойде на мястото и с Юлия и Невяна направихме фурор. Вадехме в прав текст далавери и скандали, свързани с управлението на Варна, а по улиците ни поздравяваха и ни стискаха ръцете.
В едно от предаванията хвърлихме истинска бомба. Бяхме се сдобили с един специален апарат, чрез който можеше да проверяваме дали телефоните се подслушват. Първо направихме това в редакциите на „24 часа” и „Труд”. Оказа се, че чисти са единствено телефоните на отдел „Реклама”. Останалите – светнаха. Домашните телефони на Юлия и Невяна бяха чисти, но моят – „звънтеше” отвсякъде. Последва невъобразим скандал. Още пишех за „24 часа” и по нареждане на тогавашната заместник – главна редакторка Венелина Гочева трябваше да напиша „конфиденциален” доклад как точно се е случило това със специалния уред, кои телефони са проверени и ред други подробности. Докладът бил нужен за шефовете на ВАЦ. Никога по-късно не разбрах какво точно са направили с тази информация босовете на ВАЦ. В един момент обаче ВАЦ-овете газети сдъвкаха темата.
След като показахме уреда по телевизията, общественият елит на Варна, който и без това стенеше под пресата на Добрин Митев и сие, полудя. Всички ни викаха да проверяваме телефоните им. В интерес на истината, не всички индикараха подслушване. Кметове, съдии, прокурори, че даже и ченгета, тихо шушукаха в слушалките – моля ти се, ела да видим дали съм закачен…
Оказа се, че в общината, в съда, в прокуратурата и телефони на неудобни за властта лица, са сложени под контрол. Скандалът се раздуха шумно и нямаше как МВР да не реагира.
Една вечер на телефона ми се обади тогавашният шеф на полицията Георги Живков и поиска веднага да отида пред РДВР – Варна, защото шефа му полк. Иван Стефанов ни чакал за среща. Същият номер бе приложен и на Юлия, и на Невяна. Изскочили на пожар, трите се събрахме пред дирекцията и зачакахме някой да ни покани вътре. Висяхме там поне 40 минути, но нямаше признак на никакъв живот вътре в сградата на полицията. В един момент с колата си пристигна Георги Живков и някак напълно несмислено започна да се оправдава и извинява, че се объркал, и че искал да ни каже не 9 часа тази вечер, а 9 часа на другия ден сутринта. Дори любезно ни предложи с автомобила си да ни върне по домовете. Никога не разбрах защо трябваше да бъдем извадени на пожар от къщите си онази вечер. На следващия ден обаче ме порази една реплика на полк. Иван Стефанов на моето остро възражение за какво е бил този цирк предната вечер: „Ами като си пиеш вечер ракията сама вкъщи, така е…”. Не пиех ракия, но пък наистина живеех сама. Не исках да изпадам в параноята, че някой може да е влизал в дома ми.
На следващата сутрин митичният полк. Стефанов ни прие в кабинета си. Невяна бе желязна, моментално извади един репортерски магнитофон и с жест на императрица го сложи на масата. Ама сега ще се записваме ли, тънко усмихнат се обади шефа на контраразузнаването Орлин Станчев. Ще се записваме, уникално спокойна се впери в очите му Невяна. Бяхме подали жалби до РДВР – Варна, че сме подслушвани и само за ден, от там със скоростта на светлината, в официално писмо ни отговориха, че такова нещо като подслушване „след направена проверка” не бе установено. Само дето не бяха написали, че сме луди. Но по всичко личеше, че са уплашени.
Полк. Иван Стефанов, облечен във винено червен костюм от турска пясъчна коприна, втрещяващо си вдигна крака върху бюрото, нави крачола си и ни показа косматия си крак.
– Колкото ми е обръснат крака, толкова сте подслушвани! – разхили се той мазно.
Всъщност това беше шефът на РДВР – Варна, пратен от Костов във Варна – един джандар с навит крачол на панталона върху бюрото, показващ гордо косматия си крак на журналистите. Нагло. Високомерно. Просташки арогантно. Полк. Стефанов бе един селяшки тип софиянец, който се изживяваше като че ли оглавява Скотланд ярд. Викахме му Гаргамелов заради удивителния нос, който носеше. Държеше се нагло и хашлашки в стил ранен коньовичар.
След срещата, чиято основна цел бе всъщност как ченгетата да ни вземат апарата, по тяхно желание отидохме в редакцията на в. „Труд” заедно с един софиянец, екстрено пристигнал от столичното МВР за случая. Той се представи като „експерта Григор”. По-късно научихме, че това всъщност е шефа на ДОТИ Григор Григоров, който очевидно заради скандала, завихрен от нас, бе пратен да „успокои топката”.
„Експертът Григор” през цялото време искаше да му предоставим апарата, който имаме, за да го проверяли службите и цинично предложи ако искаме срещу заплащане на МВР, те можели да проверят дали редакционните ни телефони и помещенията ни са чисти от бръмбари.
Не дадохме апарата. Военна прокуратура се сви на кълбо и нищо не направи по заведените от нас жалби. Седмици преди да направим това журналистическо разследване, един служител на Регионалната служба за сигурност във Варна ме потърси по телефона. Обаждането беше странно, тъй като ми говореше като на гадже и даже фриволно ми каза: ей сега, идвам… Наистина дойде, но не влезе в дома ми. Останахме на етажната площадка и тогава ме предупреди да се пазя, че има разработка за мен – откъде ми идва информацията и кои са ми източниците. Три месеца по-късно ченгето елегантно бе принудено да напусне органите на МВР.
Обръчът се затягаше страховито. Наближаваше края на 1998 година, а кохортата на Добрин Митев се готвеше за местните избори, за да ръкоположи за кмет на града любимото партийно чедо на Командира. Всички пробойни трябваше да бъдат затъкнати. В МСАТ изкарахме славно, но кратко време на пълна свобода на словото.
Един четвъртък пристигнахме преди ефир на живото предаване „Спешно отделение” в телевизията. Предаването започваше в 20 часа, но цареше подозрително мъртвило. На входа охраната ме уведоми, че не можела да ме пусне, защото доколкото знаели, нямало да има предаване. Главният редактор го нямаше. Директорът на МСАТ Ангел Киряков се беше покрил. „Няма ли някой, който да излезе и да ни каже, че спират предаването?”, се разярих аз. Момчето от охраната вдигаше безпомощно рамене. Телефоните на всички шефове на телевизията бяха изключени. Така безславно, като мръсни кучета тихомълком бяхме изгонени от телевизията и вместо да влезем в ефир, заседнахме в една квартална кръчма пред ледени чаши с бира.
Такъв миши страх цареше, че дори не ни погледнаха в очите и съвсем по мъжки да ни кажат – дотук бяхме, благодарим, обаче повече не може. Телевизията не даде никакво обяснение и на зрителите защо предаването изчезна внезапно от ефир. И без обяснение обаче на варненци им беше ясно какво точно се случва. Много по-късно разбрах, че кръга на Митев е поставил до стената босовете на МСАТ – ТИМ и ги е заплашил, че ще бъде отнет лиценза на телевизията. Имаше обаче и още нещо – тимаджии виртуозно си бяха осребрили интереса чрез ураганното ни предаване и бяха успели да получат някои хотелски „екстри” на Златни пясъци.
Една година бях зазидана между четири стени. Нито една медия не само не пожела да пиша за нея, но и повечето ми колеги дори не ме поздравяваха и гледаха гузно да отвърнат очи, когато ме срещнат. Единственият човек от колегите ми, който ми помагаше и не се отказа от мен бе Юлия Кунева от „Труд”. Информацията към мен течеше и аз и връщах приятелския жест като и я давах, защото нямаше къде да я напиша. Повечето неща обаче нямаше как да минат.
Живеех на ръба не само крадейки от джобовете на баща ми стотинки за цигари, но психически – бяха успели да ме залепят като досадна хлебарка за стената.
Другият ми „брат по оръжие” бе Антон Луков, който тогава бе пресаташе на варненския кмет Христо Кирчев. С Тони през годините имахме бурни и страстни отношения, белязващи всяко ярко приятелство. Минавали сме през яростни битки един с друг, острили сме перото си с такъв хъс един срещу друг, че ако ни анализираше някой психоаналитик, със сигурност щеше да установи, че между нас винаги е имало особена връзка – на силни барутлии, които са родени да водят битки, и които като хъшове никога не се даваха без бой. Никога не съм се сърдила истински на Антон, защото има откъси от време в едно приятелство, които белязват стойността му, каквото и да последва нататък. А Антон бе един от онези, който не се уплаши и не си продаде задника на Добрин, Командира и сие. Въпреки че беше син и можеше да се сниши докато отмине бурята. Антон бе и човекът, който по-късно ми предложи да пиша в електронното му издание „Днес плюс” по един материал седмично. Плащаше ми 50 лева на месец, но това нямаше значение. Благодарна му бях за ръката сред един град пълен със свирепи нокти, драпащи към гърлото ми.
В началото войната между сините кръгове в СДС – Варна беше старателно укривана и лютата нетърпимост между Христо Кирчев и Добрин Митев не бе така афиширана. С времето обаче нещата станаха толкова нетърпими, че Варна се превърна буквално във фронт – от едната страна беше лагерът на Кирчев, който с времето се разширяваше, а от другата – кръга около Добрин Митев. Варненският ъндърграунд, превърнал се в мощен бизнес кръг, с онзи уличен инстинкт, който никога не лъже, надуши гладните вълчи апетити на Добриновото обкръжение и тотално се отдръпна. Въпреки че именно тези среди във всички избори досега във Варна щедро и направо ларж сипеха пари в предизборната каса на СДС – Варна.
Добрин Митев им обяви война, но не заради пясъка в очите, наречен битка с престъпността и мафията, а просто за да бъдат изместени от бизнеса. И защото отказаха да плащат рекет. За правилната синя централа. Вживяването на Добрин Митев като военачалник на малката си послушна армийка не само го направи в собствените му очи недосегаем, но и съвсем запуши ушите му, за да чуе предупрежденията, най-главното от които: не можеш единствено и само да отваряш фронтове за битки и войни, по-важното умение е от враговете си да съумееш да направиш съюзници.
Сивият кардинал на Добрин Митев се казваше Веселин Динков. Една злокобна фигура, която му дърпаше умело конците отзад.
Още през 1991 година той е спряган за човек на Станка Райчева. Тогава Веселин Динков, въпреки че е безпартиен, странно присъства в Районната избирателна комисия – Варна като представител на БСП. Когато Динков успява да влезе под кожата на Добрин Митев този документ изчезва дори от архивите на РИК – Варна. Както обикновено се случва обаче подобни скрити документи винаги излизат на бял свят. И ние в предаването „Спешно отделение” го размахахме тържествено заедно с доклад на тогавашния председател на СДС – Варна, който се жалва от действията на Веселин Динков против СДС. Оригиналът бе „дръпнат” от РИК – Варна, обаче динковистите не бяха се сетили да го изчистят от синята централа. Копието от документа ни бе предоставен от Антон Луков. Той също имаше своите брилянтни източници. Динков имаше джандарски нрав и се опитваше да прави свои служби под шапката на официалните. Точно Динков измисли една „пощенска кутия 300”, в която варненци можеха да пращат сигнали срещу корупцията, и която на практика бе параван за да може „софийската бригада” да мачка по поръчка неудобните за хората на Командира, най-вече гравитиращи около кръга на Христо Кирчев.
В списъкът на Веселин Динков един по един бяха зачерквани имената на Иван Чолаков, Красимир Ангелов, Милен Колев, Свилен Спасов и куп бизнесмени, журналисти и общественици, които не пожелаха да слугуват на Добриновия феодализъм. Чолаков бе зам-кмет на Христо Кирчев и го хванаха с подкуп, за който му дадоха присъда от 18 години – нечувана за всички съдебни времена. Красимир Ангелов и Милен Колев бяха арестувани уж за далавери и след време бяха оневинени напълно. От заместник – областен управител Веселин Динков се превръщаше в нещо средно между неопитен оперативен работник и откровен джандар. Събираше на „съвещания” шефовете на полицията, данъчното, ХЕИ, пожарната и директно се посочваше: тези – под ножа! Стигна се дотам, че Динков прави опити неколкократно и за срещи с бившия шеф на БОП – Варна полк. Стамо Стамов. Накрая успява и директно, и безпардонно настоява: Искам всичко, което знаеш и имаш за ТИМ! Динков използва факта, че Стамов бе ударен подло и не обичаше тимаджии. Полковникът обаче отказва да участва в мръсната игра на сивия кардинал на Добрин.
В един момент свръхамбициозният Веселин Динков падна по стълбите в дома си. Или поне така бе представен официално инцидента с него. Дали Динков падна, или някой го бутна, така и не стана ясно, но Добрин Митев разярено излезе пред медиите и обяви, че това е опит за убийство, докато шефът на полицията полк. Иван Стефанов първо се ската хитро, после отрече, че това може да се нарече опит за убийство. Самият Добрин Митев беше вече успял да внуши на близкото си обкръжение, че Веселин Динков е мозъчният „Ким Филби”, а всъщност сивият му кардинал дори нямаше нищо общо с инспектор Стрезов. Овладяната от тях власт обаче беше една ужасяваща машина, която можеше да смачка всеки по пътя си, стига той да влезе в списъка на тези, които не са от „нашите”.
Около Добрин Митев със самочувствието на хванали Господа за шлифера консумираха властта Васко Василев (бел. ред. днес, градски координатор на ДСБ – Варна), удачно наричан Васко – Касичката и Любо Роев (бел. ред. днес, областен координатор на ДСБ – Варна), който беше тамадата на общинската фирма „Пазари”, превърната в дойна крава на синята централа. Нищо не можеше обаче да се случи без „софийската бригада”, пратена лично от Костов през главата на Богомил Бонев и оглавявана от полк. Иван Стефанов.
Благодарение на създадената „пощенска кутия 300” за да се легализират офицално доносите, изгърмяха тогавашните шефове на БОП и РСС – Олег Атанасов и Иван Иванов. Много по-късно ще стане ясно, шефът на службите е разкаран, защото навлиза в дълбоките води на приватизацията на хотел „Черно море”, където не трябва да се пипа. „Софийската бригада” работи по план и реже главите на неудобните за властта на Добрин Митев, но истинската и задача е да опъне непромокаем чадър над ограбването и приватизацията на „Златни пясъци”.
Добрин Митев толкова се хареса в ролята на Командира, че дори го задмина и една прекрасна късна сутрин събра главните редактори на местните медии на „капачка уиски” за да им съобщи фундаментална новина, че се оженил за актрисата Илияна Даскалова в Ню Йорк, а кумове му били Веселин Динков и съпругата му. На журналистите бяха раздадени снимки от американското събитие и им бе разказано упоително как младоженците слушали Рей Чарлз в клуб на живо. Удоволствието по-късно се установи в разследване на Валери Станков, е било платено от унгарската фирма RAT, а сделката е оформена с посредническото на „Агрополихим” АД. Унгарската фирма има изключително съмнителни отношения с държавната фирма, които ощетяват „Агрополихим”. Официалната сума, която бе посочена за сватбата бе 22 000 долара. През това време „Агрополихим” АД се източва като за световно, за да бъде приватизирано пак от властта на Командира.
Парвенющината на Добрин Митев и съпругата му отвратиха варненци, но никой не смееше да отвори уста. В града цареше злокобна тишина. С приближаването на изборите Добрин Митев изсипа грандиозни пари – ликът му светеше от купища билбордове, сутрин, обед и вечер телевизиите отчитаха колко е велик, добър и успешен политик. Журналистика нямаше, тя се отлагаше за по-добри времена.
Добрин Митев и кръгът му наистина нанесе сатрапен удар върху свободата на словото и печата във Варна. Всички журналисти го понесоха по различен начин. А някои пък изобщо не разбраха, че е имало и такова земетресение. За тях по-важното бе хонораропотокът да тече. Точно когато Варненската корабостроителница бе срината, същите тези медии мълчаха, а там се хранеха 5 000 гърла.
На първия тур на местните избори през 1999 година, Добрин Митев взе съкрушителен аванс пред Кирил Йорданов. Парите, страхът, омерзението, превърнало се в примирение, си бяха казали думата, но варненци, след като видяха, че Добрин наистина е на път да им стане кмет, се ужасиха и направиха нещо, което Костов сигурно ще помни и в следващия си живот – шибнаха шамар на „Истината е нашата сила” и пратиха Митев в забвение. А от Варна стартира и краха на управлението на Командира.
Никога не съм приемала така лично избори. Затворена вкъщи от година, следях резултатите по телевизията и когато обявиха, че Добрин Митев губи някакви камъни затрополиха надолу в душата ми. Със страховита сила се носеха навътре, докато не извадиха сълзите. Плачех сама. На глас. Като изгубено дете в морето, съзряло миража на брега.
Змията обаче продължаваше да съска.
Добрин заведе 11 прокурорски преписки срещу мои публикации и 5 на колегата ми, големия поет Валери Станков. През ден ходехме в Икономическа полицията на разпити и ровеха нас, а не проверяваха изнесените афери, безобразия и далавери. Икономическа полиция се оглавяваше от едно от недоразуменията на „софийската бригада” Данчо Кочов. Полицията работеше все още за Командира, който пък продължаваше да държи властта в юмрук. Едва когато Добрин Митев попадна по ударите на закона за незаконна замяна на имот и далавери в качеството му на областен управител на Варна, внезапно същата тази Икономическа полиция забрави всички преписки срещу мен и Валери.
Добрин не успя да чуе ефективната си присъда от съда, защото междувременно успя да избяга от България в Нова Зеландия. След него, с децата, страната напусна и съпругата му Илияна Даскалова, отпътувайки при него. Далеч преди това спец службите знаеха вече за сметка в чужбина, с която е можел да оперира Добрин Митев. Как така го изпусна прокуратурата и до днес официално не стана ясно, но прокуратурата умее да служи на този, на който трябва в определени моменти.
Години по-късно исках да разбера от сподвижниците на Добрин къде точно е емигрирал за да опитам да установя връзка с него. Исках да проведа един човешки разговор, отдалечен от онова страшно време. Никога не успях да открия координатите му. За сметка на това, обаче, съдбата ме срещна очи в очи с тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев и шефа на НСБОП – Кирил Радев.
Бонев бе създал вече своята Гражданска партия и се целеше в президентския стол. Обади ми се негов приятел от Варна – Ивайло Рачев, който искаше да помогна в кампанията им, силно притеснен от това как ще бъде приет Бонев на варненска територия след всички зулуми, извършени в града от изпратената от Костов „софийска бригада”. Казах му:
– Ивайло, преди да ти помогна, искам среща с Бонев и Радев на четири очи. Знам какво да им кажа.
Дни по-късно Ивайло ме закара в Добрич, където се срещнах с двамата генерали. На масата, пред чаша фреш, седяхме аз, Богомил Бонев, Кирил Радев и Ивайло Рачев. Дори и късно, бяха ми паднали на гюме и излях цялото си омерзение от това, което преживяхме във Варна от ботуша на „софийската им бригада”, както и от управлението на протежето на Костов – Добрин Митев.
Бях безпощадна. И за миг не ми дожаля за Бонев, който ме слушаше внимателно и с всяко мое изречение пламваше и се изчервяваше като ученик. Когато обаче ми каза, че дори не е знаел, че в телевизия МСАТ са влезли барети с автомати, побеснях:
– Какъв министър на вътрешните работи сте бил тогава? И как ще застанете пред варненци за да ги убедите, че ще бъдете най-добрия президент на света?
Кирил Радев седеше, хванал се за главата и дори не ме поглеждаше в очите. Тогава Бонев ми призна, че не той, а лично Иван Костов му е наредил по телефона, докато е пътувал за Бургас, моментално да уволни предишното ръководство на РДВР – Варна и да въдвори „софийската бригада”…Из книгата „Бандитска Варна” от
Веселина Томова