Страшното послание на Лидия
Страшното послание на Лидия
Моля се на Бога да помогне на лекарите да направят чудо, за да спасят живота на това чувствително и добро момиче.
Познавам Лидия Петрова или Лидето от годините 2001-ва или 2002-ра. По това време работех активно по книгата си „Големите убийства“, а тя – по заместване в притурката на „Труд“ – „Софиянец“. Мечтата беше да получи постоянно място във вестника.
Изпълняваше различни задачи, но най-много харесваше разследващата журналистика. Дойде при мен да се запознаем. Каза ми, че ако имаме нужда в криминалния отдел, иска да я пращаме по нашите събития. Обърнах се към нея, за да работим заедно по снимките за книгата, за да не ангажирам някой друг от фотоотдела, които винаги са много заети. Лидия много се зарадва.
В един от случаите, свързан с убийството на бившата барета Пламен Михайлов-Кимбата (застрелян на 24 октомври 1995 г.), тя седя два дни пред дома му в столичния квартал „Дружба“ от сутрин до вечер. Изчака вдовицата му, запозна се с нея. Влезе у тях, но снимка така и не излезе, защото жената не пожела да бъде снимана. Тогава ми уреди интервю с нея.
Лидето имаше голям апетит към разследващата фотожурналистика, но така и не я назначиха. След като титулярката се върна във вестника, Лидия отиде да работи в едно ателие на „Дондуков“. Въпреки че вече беше там, тя настоя да си продължим работата по книгата и много ми помогна. За съжаление концепцията на издателите беше такава, че в книгата не бяха използвани много илюстрации. Голяма част от труда й отиде напразно. Оттогава сме се срещали два или три пъти. Последния – преди около две години се видяхме пред президентството, точно там, където в понеделник гледах страшните кадри по телевизията. Беше там, за да снима и да предлага снимки на агенции и сайтове. Лидето ми каза: „Ани, имам нужда да си намеря работа в редакция. Снимам по сватби и кръщенета, колкото да си изкарам хляба.“ Голямата болка беше, че е безработна. Постоянно работеше, но не получаваше назначение.
Безработицата е позната на много хора в България. Тя е позната и в нашия бранш – на т. нар. журналистика на свободна практика, от която не получаваш пари дори и за насъщния. Разбирам, ако е луднала от този труден начин на живот, напрежението да имаш семейство и да гледаш дете при тези несигурни доходи. Но не бива да се твърди, че Лидия е психично болна, а не такава, каквато аз я познавам – амбициозна, трудолюбива и сърдечна
Това е просто грях пред Бога и пред хората. Дълбоко не вярвам във версията, че е направила такова нещо, защото е психично болна.
Разни гузни съвести размахват някаква диагноза параноидна шизофрения. По този повод мога да кажа две неща.Първо – човек с диагноза за психическо страдание не е луд за връзване, а човек, който трябва да се лекува, за което са нужни и доста средства между другото.Второ – ако приемем, че Лидия е посегнала на живота си под влияние на душевно заболяване, нека си зададем въпроса защо го направи пред президентството, точно там, където се ковеше бъдещето на България. Защо, решавайки да се самоубие, не се затвори в спалнята си, за да изпие една шепа хапчета? При всички случаи Лидия е искала нещо да каже. И то да го каже на много хора. В този момент тя не е била обърната към себе си. Била е обърната със страшното си послание към всички хора.
………………………………………20 декември 2002 г. Прокурорът Николай Колев бе застрелян близо до дома му край столичния институт “Пирогов”. Криминалисти правят оглед на мястото на убийството. Снимка Лидия ПетроваАнна Заркова
в. „Труд“