ДО ПАНАГЮРИЩЕ И НАПРЕД

ДО ПАНАГЮРИЩЕ И НАПРЕД

Знам, че е дълго! Просто преди време направих опит за забавен пътепис, а и темата за БДЖ все още е актуална. Предварително благодаря за търпението! Не бъдете толкова критични, все пак не съм писател и толкова мога…
Беше едно слънчево, пролетно, майско утро. Светлината се провираше през пролуките на щорите и слънцето настойчиво човъркаше в очите ми. Как да не станеш? От това по-ефективна аларма няма. То не че беше дълбок, непробуден сън, ама тази вечна борба между светлината и тъмнината завърши с повдигането на главата, а от там и на останалите мои части. Притесних се, че пукането на закрепените за мен елементи ще събудят жена ми и се оказах прав. Веднага се сетих, че имам план. Всъщност това е съвместен проект (нали сега е модерно да се нарича така, макар и лишена от мисъл дейност) с едни мои приятели, с които ще ви запозная малко по-късно. Реализирането на този план беше свързан с пътуването ми до Панагюрище, където тези приятели ще ме посрещнат и ще продължим до едно също толкова патриотично и красиво населено място, което сега не мога да издам, тъй като то ще бъде отразено по-късно като продължение на моите безсмислици, които Вие сега четете. Простете! Дори не съм се представил.
Казвам се Дизел Пътников от Пловдив. Преименувах се след това емоционално пътуване до Панагюрище. Плод съм на нашата велика икономическа, политическа, социална, тривиална, парадоксална, скандална и вандална система, т. е., безработен съм. Не че не съм учил достатъчно, но може да се каже, че приличам на оня дето се оплаквал на стар приятел, че майка му като бил малък все му повтаряла онази древна българска поговорка: „Учи мама, за да не работиш”. На въпроса на приятеля му какво се е случило след това, той отговаря, че е учил, учил и сега наистина не работи. Не се оплаквам, защото поне съм имал шанс да започна работа. Като гледам на къде вървят нещата, някои ще си останат само безработни. Но да не Ви разсейвам с моите страдания. Часът е седем сутринта и аз вече съм се запътил към банята. След тази освежителна процедура преминавам към живителното кафе. Този, който е измислил кафето, най-вероятно е измислил и цигарата. След тези животоспасяващи занимания, някъде към 7ч. и 40м. се отправям към ЖП гара „Тракия”. Живея съвсем близо и това ми позволява да хвана влака от 7;55ч. до „Централна гара”, от където ще продължа за Панагюрище. В 7ч. и 46м. вземам билет на странна цена, що се касае за прехода от „Тракия” до Централна, тъй като иначе можех да хвана такси до там и да ми остане половин връщане. Диспечерът обясни, че това е защото ползвам връзката с експреса, а там тарифата от една гара до следващата е колкото дневното възнаграждение на средностатистическия българин. Чак сега разбрах, че съм част от великия план на управляващите за спасяване на БДЖ. Попитах (защо ли) ако закъснее експресът как ще направя връзката с влака, който трябва да хвана от Централна в 8;15ч. и диспечерът авторитетно отговори, че връзката ще чака. Това означава, че ако само аз се качвам по този маршрут, което се оказа факт, „Тракия” – „Централна гара” с връзка до Панагюрище, вторият влак ще ме чака. Това е изключително хитро и икономически далновидно! Да оставим социалния ефект. Представете си цяла влакова композиция натоварена и готова за старт и само аз триумфално крача с 15 минутно закъснение. И като ме видят веднага ще ме отрупат с интимни пожелания по адрес на майка ми и мен самия. Но така е. Нека хората се обичат! В този момент по говорителя чух, че експресът закъснява с 12 минути и се почувствах някак си много значим (и обичан), защото цяла една система щеше да ме чака. Имах 15 минути на разположение и аз се отправих до машината за поредната порция кафе. Имаше странен вкус. Киселото надделя над горчивото и за момент си помислих, че се сливам с малка част от природата, защото ароматът на течността наподобяваше дъждовна вода. То и вкусът приличаше. Късно се сетих да проверя отгоре автоматът да не би да има леген, който се захранва с дъжд. Няма да се учудя – нация техническа.
В този момент почувствах, че е доста хладно. След разбуждането организмът започва да попива външните въздействия и сега много чувствено ме накара да си свия раменете. Малко след това се убедих окончателно в правилото за произхода на цигарата. Ето го и експреса. Единственото, което отговаряше на истината е частицата „екс”. Пристигна с 13 минути закъснение, но изсвири така, сякаш той ни чака от половин час. Натоварих се и веднага забелязах колко социално животно е човекът. Всички, които искат да слязат на централна гара, като са наближили Пловдив, са наизлезли с все багаж, но тази квартална спирка е объркала плановете им и сега няма връщане назад. Съответно и аз нямам достъп до каквото и да е купе, за да седна. Ама то на такава цена как да не си прав? Та и да запееш, та да се съдереш. Не че е много пътят. Има няма 12-13 минути. Единственото, което е позитивно, че това струпване води до повишаване на общата температура. Та-туф, та-туф…..
Влакът отваря врати на централна точно в 8ч. и 21м. Престижно и похвално закъснение! Бързам, за да получа народната любов на челния коловоз. Оказа се, че с никой друг не можах да споделя този дар. Качвам се и веднага бях поразен от следващата изненада. Искам сега да се замислите колко аромата може да различи човешкият нос? Сега го умножете по три и ще получите моите впечатления. Започваме от плодове и зеленчуци, преминаваме през всички природни ресурси, продукти на индустрията и завършваме с животинските видове и всички летливи човешки сокове. Помислих да не съм объркал вагона с товарен, но после се сетих, че не може животно да излезе живо от тук. Докато получавах интимни овации отвън, забелязах, че има само прикрепени вагони. Локомотивът беше някъде по трасето, а машинистът чак сега е разбрал, че ще има курс, отръсквайки от себе си махмурлука. След като си изяде шкембе чорбата, нещо отпред изсвири. Стана 8ч. и 28м. Явно започва прикачване. А аз продължих да се „наслаждавам” на обстановката. Друго сетиво на свой ред беше тероризирано. Във вагона нямаше купета, а само отделения. На седалките и облегалките могат да се забележат всички видове балатум и изкуствени кожи, произведени в периода 1960-1990г. Освен това бяха с различни размери и цветове. Но това е явно футуристичното отношение на управляващите. За всекиго по нищо. Оправданието за лошото наследство вече не върви. Не знам за чеха с тоалетната, ама ми се струва, че това, което виждам е от дълбините на канализацията. За сметка на това, обаче, беше мръсно. Когато говорих за всички цветове, бях прав, но тази мръсотия ги беше превърнала в подобие на нюанси, като че гледаш черно-бял филм. От тук не можеш да махнеш за довиждане, защото заради „чистите” прозорци никой няма да те познае навън. Помислих си, че просто съм сбъркал вагона, влака, времето, мястото…… държавата. Понечих да премина в другия вагон и тряс-с-с…….. Прикачането успешно. Точен час – 8;33. Разписанието да пасе трева. Другият вагон имаше същите характеристики, дори с претенции за повече обогатеност на компонентите, въпреки че някои парчета от седалките липсваха. Как да не прекараш следващите час и 55 м. (по график) в тази мила обстановка. 8;35ч. Старт! Ура-а-а…!!!
Редно е тук да се върна малко назад във времето, когато с моите приятели подготвяхме тази среща. Те ме убеждаваха, че влакът ще е електричка и много бързо и чисто ще пристигна до уреченото място. Не съм им казвал, ама с тази заблуда ми нанесоха трайни психически, физически, информационни, трикотажни и всячески други смущения.
Странна миризма. Ха, нафта. Само от една минута пътувам, а вече се чувствам като едно от буталата на дизеловия двигател. Само че този двигател е задавен и аз нямам въздух. Посмърках вредни емисии и ми се получи задръстване на носопровода. Станах, за да отворя прозореца. Жаден за глътка въздух, показах главата си с нечовешки отворена уста. Изненадка! Отвън се беше превърнало в запалена нефтена платформа. Почувствах се като комин. Погълнах облака от нафтени остатъци и рязко затворих подобието на прозорец. Замаях се. Въздухът или това, което беше останало от него потъмня. Аз и двамина спътници тежко издишахме. Добре, че нямаше нещо запалено. Сега вече знам как се чувства едно нефтено петно. А дано Вие вече сте узнали защо се казвам така. Третият пътник се обърна на другата страна – явно беше имунизиран и свикнал с тази дестинация и кротичко заспа. Евала ти бате, какво будно гражданско съзнание блика от нас. Помирисах се. Вече се усещах не само като бутало, а като цял двигател. Поне в това имам прогрес. Дойдох на себе си, когато ми звънна моят приятел. Не мога да повярвам, че в тази обстановка е останало нещо цивилизовано. Телефонът ми се стори като машина на времето, разговорът – скок в бъдещето. Казах му, че всичко е наред и че влакът закъснява. Успокои ме, че ще ме чакат на гарата в Панагюрище. При всичко около мен, след този разговор се почувствах толкова далеч и изгубен, а часът е само 9;05. Макар и малко след потеглянето, вече си личеше, че ще натрупаме още закъснение. А тези сладури на всичкото отгоре отишли на гарата даже преди определеното от разписанието време. Имаше отсечки, които влакът вървеше с такава скорост, че ако скочех в движение и потегля пеша, на следващата ЖП гара щях да го чакам с второто си кафе и надрусан с никотин. Не ми се пиеше повече кафе… Разтворих сутрешния вестник и зачетох героизма на нашите управленци. Боко тук, Боко там. Ножичка тук, с ножичка сам. Де е топчето? То неговата работа се върши май само по страниците на вестниците. Щото той е навсякъде – от политиката, през спорта, в чужбината и на село, ама на село малко рядко. Само дето българинът става все по-беден и с празен джоб. Ама то май и там е играла ножицата (Бойко). Някъде във вестника, между дизеловите петна имаше и статия на експерти, които коментират кризата и състоянието на БДЖ. Поназнайвайки за стила на работа в държавните и общински фирми, бях склонен да се доверя, че е много по рентабилно да купиш по-нови съоръжения и машини, за да не хвърляш повече пари в ремонт на старите. А е доказано, че в момента се хвърлят луди пачки за поправка на амортизираната база. Няма и да споменавам, че този локомотив има разход на гориво на 100 км. повече, от колкото е необходимо отоплението на един социален дом за цялата година. Ама нейсе. Но пък кои са тези експерти, дето ще правят забележка на властта? Да не би случайно това да са учили? Сигурно лъжат. Я да отиват в чужбина. Тук в България експертите са пречка. Те са заплаха. Ще вземат случайно да покажат, че някой злоупотребява я с власт, я с пари и какво ще правим тогава? Срам за майстора. „На колене”!!! Вън от нашата „развиваща” се икономика. От милата ни ГЕРБария, която скоро ще се превърне в Хербария. Изстискаха всичко. Живително сокче не остана. На всички минали, настоящи и бъдещи управленци ще кажа, който го е страх от експертите да не ходи в гората… Упс, обърках се – в управлението.
Писнаха ми тези позитивни статии и се отдадох на скучното и протяжно судоку. Хубаво, ама аз още не се бях свестил и никак не ми се получаваше. В същото време усещах как ми натежават дрехите. Напипвам, че са мокри. Явно изпаренията на нафта са доста концентрирани и полепват по мен. Имам чувството, че мога да се изстискам. Колкото и да бях замаян ми стигаше малкото останало съзнание, за да ме накара да погледна часовника. Беше 10ч. и 5 мин. Напредването на времето ми даде сили. Деляха ме 30 мин. от малко по-напреднала цивилизация и среща с мили хора от друго измерение. Станах прав да се разходя. Качих още едно кило. Разбира се горивно. Всички във вагона бяха упоени. Това също е начин да ти премине живота. Или по-скоро да ти се размине, защото то живот ли бе…..
Няма как да ви кажа гарите и населените места по разбираеми причини – слаба видимост. В България мъглите станаха повече от Англия. Защото имаме „чисти” прозорци в БДЖ. Тук някъде пристигна кондукторката. Не разбрах сега ли става или ще ходи да си ляга. Физиономията и дрехите и бяха подходящи и за двата случая. След рутинната проверка, мисля, че слезна в движение и се прибра да спи. Скоростта го позволяваше – 10-15 км./ч. Понеже не съм карък, запалката ми отказа още в Тракия и сега нервничех с цигара в ръка и без гориво. Естествено, че щях да спазя забраната за пушене в затворени пространства, въпреки, че можем да поспорим за това дали се намирахме във затворено или доста отворено, но окадено място. Малко остана. Някои взеха да поопипват багажа си. Не се учудих, че им се стори по-тежък. Явно наближавахме. Това изпитание щеше да приключи. Погледнах – 10ч. и 33м. По всичко личеше, че наближаваме гарата. Изведнъж по коридорите ми се стори, че се показаха повече хора от колкото се бяха качили. Появиха се и някакви подобия на сгради. Стъклото на прозореца не лъже, подобие бяха. Станах и потеглих към вратата, която си беше отворена, макар че влакът е в движение. Прави бяха хората. Ето ти го Панагюрище. Навлизахме в района на гарата. Закъснението е само 25 минути от първоначалния график. За толкова време по света падат правителства. Тук гордо съобщават, че е наваксано закъснението. Можеше и повече. Огледах се с надежда. В началото на подобието на гара видях моето спасение. Приятелите ме чакаха повече от половин час и от далеч си личеше, че не се чувстват особено комфортно. Навън беше още по-студено и влажно. Хубавото е, че тази влага беше чиста. Не се разбра, кога точно спря влакът, защото то с тази скорост….. Хукнах към тях с пълна сила. Усетих, че отначало не ме познаха – приличах на машиниста, ама не сегашния, а онзи от преди 100 години, който хвърля въглища в пещта, която дава задвижващата пара. Настроението ми се възвърна. Прегърнахме се и продължихме напред.
И понеже съм към финала на този задушлив разказ нека да Ви кажа що за хора са моите приятели, макар да разчитам на повече изчерпателност от страна на Васил Просветников – така се казва мъжът. Обещал е да опише нашите общи преживявания от тук на сетне. Един високо образован, морален и симпатичен тип, който аз с радост и гордост наричам приятел. Има широко поле на действие, що се отнася до неговите професионални занимания. Справя се с всякакви ситуации, дори при… и въпреки това управление в страната. Няма тема, по която да не е осведомен и да не коментира свободно. Абе на кратко – приятел. В знак на приятелско отношение му предложих да изстискам единия ръкав от ризата ми и да долеем в резервоара на неговата кола малко гориво. По вкуса разбрах, че качеството отговаря на изискванията на неговия автомобил – нали вече бях двигател. Останалото количество го складирах. Сладураната до него се казва Харна и на галено и казваме Хари. Хората казват, че противоположностите се привличат, но аз ще ги опровергая. Те са пример за това как близките неща се свързват и съхраняват. Обичат се от много време и трудно мога да си ги представя по отделно. Спирам до тук, защото ще изпадна в сантименти. Останалото ще оставя да довърши Васето.
Надявам се продължението да Ви хареса повече и да не е толкова напоено, поне не с гориво, защото и без това го плащаме скъпо. Това е защото сме много богати и с големи заплати. Само ще кажа, че моите приятели са от онази категория изчезващи видове в България – експертите. За това си струва да помислим. Нека да не го допускаме. Иначе скоро ще надделее само едно правило: НЕПРОТИВОБОЙКОПРЕМИЕРСТВУВАТЕЛСТВУВАЙТЕ!!!На път с БДЖ
Май, 2013 г.Александър Колев