ЗА ГУЗНАТА СЪВЕСТ НА БЪЛГАРИТЕ

ЗА ГУЗНАТА СЪВЕСТ НА БЪЛГАРИТЕ

Българска национална черта ли е да бъдем послушници на силните? Защо в България за броени години булевард „Адолф Хитлер“ се преименува на „Сталин“ и защо днес отново от неофициална „16-та република на СССР“ приличаме на „51-ви американски щат“?
Проф. Пантев, в бедната Гърция с многото дългове няма нито един ъгъл, заведение, магазин, място, където да не звучи само гръцка музика. Включително в тоалетните. Докато българинът се срамува, че е българин, той е изключителен чуждопоклонник.
Аз не разбирам тази мания да се сравняваме с гърците. Кога сме били като гърците?
Гърция се бие седем години за своята национална еманципация в началото на XX век. Гърците развиха мощно и масово съпротивително движение при хитлеристката окупация. Всяко дете от Нова Зеландия или от Бахрейн на 10 години вече знае за гърците. Независимо дали тази репутация е основателна или не, това е реален факт. Всеки бюргер от САЩ мечтае да отиде на екскурзия в Гърция и Италия. Не мечтае да види Старосел. Така че там има един характер, от една страна – местен, и, от друга страна, има и една историческа репутация. Байроновите общества, идеята, че съвременните гърци са наследници на Античния свят, което може и да не е така, но се създава една рефлексия, емоционална. Затова всеки отива да се бие за свободата на Гърция, както и българи, с историческата тръпка, че това са свещените земи. Както е Йерусалим за християните. В това отношение не става дума за национална гордост от наша страна. Аз мисля, че има доста натрапчиви предавания, включително и по история, в които пък се преувеличава значението на българските исторически постижения и заслуги. Но у нас, няма защо да крием, има едно странно съчетание: ратаите да седят на общата маса с чорбаджията, това са такива битови изрази на равенството. От друга страна, ние сме доста склонни към подчинение и дори покорство към по-силния, независимо кой е той. И в това отношение не трябва да си пестим себеукори. Защо? Ами защото, не знам дали знаете: бул. „Мусолини”, бул. „Адолф Хит лер”, град Сталин и т.н. Има една много бърза адаптация.
Ще ви кажа един случай. Когато съветският посланик в Белград се оплаква на Тито, че малко се слави Сталин в Югославия, дава пример: „Вижте българите какво правят!”. Тито отговаря: „Те много славеха Хитлер, та сега гледат малко да наваксат”. Тези неща от националния ни характер, вместо да се крият, трябва да се обяснят. Ние сме на особено място на Балканите, у нас падат черната нощ и завесата на една чужда и враждебна власт, докато на гърците половината острови са били свободни. Гръцката търговска флота става по-голяма от турската още преди освобождението. Половината от сърбите живеят в Австрия. Румъния си запазва средновековната аристокрация, войводства, князе и пр. Така че има особени, трудни обстоятелства, които до голяма степен обясняват нашето подражателство. Самата модернизация е подражателство. Какво значи модернизация? Бъди като мен, но аз ще преценя, доколко си. Това не е явление от вчера. И нашата мъчителна неувереност, ето тази, че дори слушаме само чужда музика, и не само това, не се е пръкнала от нищото.Имам усещането, че нещо не си харесваме нашата национална идентичност, сякаш не ни е добре в нея, не ни е удобно. Срамуваме се.
Значи идентитетът се състои от два елемента. От това какво мислиш за себе си. И от това, което другите мислят за теб. Това е една сплав. Често пъти ние се тупаме по гърдите с грандиозни измишльотини за нашия исторически живот. Как идваме от Памир, как сме спасили Европа от исляма и пр. От друга страна, след доскоро великата, святата и вечната съветско-българска дружба сега казваме, че сме най-американофилската нация в Югоизточна Европа. Тези амплитуди, първо, впечатляват чужденците, те вече знаят нашето поведение. И, второ, тези ампли туди свидетелстват за една огромна неувереност. Не случайно ви казвам: и трите български държави повече или по-малко са създадени от небългарски източници и дори личности. Аспарух, Асен и Петър, монархическият институт… Сърбите например отказват да имат монарх, който не е сърбин. Първият им крал даже е почти неграмотен, свиневладелец е, ако може така да се каже. При нас заради това, че сме най-големият масив на Балканите и сме били подложени много плътно на контрол от турската власт, а преди това сме били в непрекъснати войни с Византия и с останалия свят, сме изработили някакво чувство за зависимост и преклонение. Макар че ние имаме много сериозни подвизи, особено по време на Балканските войни. Това е амплитудна особеност. Често пъти проявяване на раболепие. Редувано с не често, но пък доста ярко изразена дързост. Например Съединението е дързост. Стамболов е дързост. Балканската война е дързост. Така че ние, българите, имаме такива едни крайности в нашето поведение. Но днес, в съвременния бит, нашият патриотизъм е само кръчмарски. Както пише Ботев: „Механите са нам тесни, крещим: „Хайде на Балкана!”, но си остават в механите. Грабват пушката само докато са подпийнали.Но гърците имаха смелостта да гласуват за нещо алтернативно като СИРИЗА. Ние тук какво правим?
Ние изпробвахме всички алтернативи. Патриоти. Царе. Спасители. Американофили. Оказа се, че нямаме достатъчен потенциал. Чисто човешки. Това не означава онзи прословут лаф за лошия мат’риал. Но когато се създава България след турското робство, една значителна част от анализаторите, наблюдаващи Балканите, са силно впечатлени, че България намира сили да създаде персонал за армия, дипломация, учителство и т.н. Те са мислели, че България няма да има дори човек, който да стане стрелочник по Ориент експрес. Сега обаче излезе обратното. Че при целия този напън да се направи нещо няма достатъчно персонален потенциал. Който да спре тази месианска поза, че все се спасяваме.
И реформираме.
Как може 25 години след всички промени да заговорим отново за реформи?! Ами нали през тези 25 години това беше идеята. Да, имаме едно не много приятелско обкръжение в геополитически смисъл. Но според мен този провал се дължи на това, което е вътре в нас.Това вътре в нас е решаващото. Иван Хаджийски казва, че „общественият ни и културният ни живот е под знака на посредствеността и полуинтелигенцията”.
Навсякъде посредствеността е войнствена. Посредствеността не е толерантна към избраните. Но тук това съотношение е много по-силно застъпено. Няма свестен човек, който да не е бил обект на ненавист и на подигравки, включително и футболистите. И Стоичков, и Бербатов започнаха да бъдат мразени, когато станаха звезди. Но има и друго нещо, Хаджийски използва фразата „оптимистична теория за българския народ”, а аз смятам, че никакъв оптимизъм не се реализира, след като излезе тази книга. И това наше мъчително чувство за неувереност ни прави уязвими. Не знаем какво можем да направим и какво не можем. Извинявайте, но преди 9 септември България съвсем не е била тази цветуща страна, както сега разправят. Нима София е била Виена?! В хотел „България” банята е била етажна до 1944 г. А там са отсядали от Баучер до всички останали кореспонденти, които резидират или преминават през България. Ние трябва да се вторачим в себе си и най-напред да се обърнем към миналото си. В българската история няма само блясък и триумф. Има поражения, има мрак. Има решения, които са безумни. Най-смешното е, че най-лудите решения, които са вземани, са били вземани самостоятелно. А не под натиск. Обявяването на Втората балканска война, присъединяване към Тристранния пакт, обявяването на война на Англия и Америка – това са самостоятелни решения. Така че, когато казваме, че България взема самостоятелно независимо решение, изобщо не означава, че това решение е мъдро.Другите нации си ценят успешните държавници, ние непременно им скрояваме шапката и край. Който и да е кадърен, ще го обявим за ужасна персона и ще го затрием.
Има такова нещо. Всички знаем вица за българите, дето се варят в казана. И който се опита да се издигне, го дърпат надолу. Но има и контрапункт на този виц. Този, който се преиздига, получава мания за величие. Нямаме натрупвания. Вижте например как караме кола. Ние караме кола, дръвчейки се. Агресивно. Попържаме. Това е, защото дедите ни са карали каруци. Докато в другите страни хората имат деди, израснали на коли, и не смятат това за някакво пътно предимство, а камо ли за социален статут.
О, да. Веднъж разглеждах едни витрини в Залцбург, гледам, всички спират около мен, а те ме чакат да пресека, защото съм близо до пешеходната пътека.Във Византийската гръцка историческа енциклопедия пише, че „след като унищожил Аварската империя, хан Крум запитал аварските пленници: „От какво мислите, че загина вашата държава?”. А те отговорили: „От това, че съдиите се съюзиха с престъпниците и крадците; от взаимните клевети, които погубиха храбрите и умните; освен това от подкупничество – всички станаха рушветчии…”. И така нататък. Като гледам, нашето общество отговаря на всички симптоми. В упадък ли сме?
Всички съвременници на своето време, не само у нас, са смятали, че са разочаровани от своето съвремие. Нека напомня, че изразът: „О, времена! О, нрави!”, е произнесен по време на цъфтежа на гръко-римската култура. Така че винаги има и старци като мен, които казват: „Едно време какво беше”, има една автоматична носталгия на противопоставяне. От друга страна, аз не смятам, че имамe толкова общо нещо с първите канове, с волжските българи, защото това не е още модерна нация. Модерната българска нация се развива едва в условията на османското робство. Имаме някакъв средновековен индентитет, но той е свързан най-вече с управители на области, с династически комбинации и пр. Ако има величие в българския национален живот, то това е българският език, който остава без институция, която да го контролира, и въпреки това от Ниш, от Тимок до Малко Търново се запазва един език, който с леки диалектни различия запазва усещането на нацията за една обща принадлежност. Защото иначе говорим за едно славно минало, за това-онова, а когато Паисий казва: „О, неразумний юроде”, това „юроде” значи малоумник, нали?!
По това време Мария Антоанета е държала в скута си детето гений Моцарт. По онова време Европа силно дръпва напред. А нашата цяла енергия е била именно с този език и с православието да запазим някаква воля за облик. И за да се реализираме отново, е трябвало отново да имитираме. Ей това е разковничето. Тук всичко е имитация. Аз често се шегувам, че само чушкопекът е българско изобретение.Хаха.
Всичко друго, дори и богомилството, е някакво възпроизвеждане, копие, продължение на ветровете на Европейския континент. И може би тази идея, че нищо не е изобретено освен чушкопека, ни прави толкова силно уязвими към чуждото, включително да слушаме чужда музика, а не своя, българска. Например, като каже някой, че е живял в Америка! Ама, чакай сега, това качество ли е?! Кажете ми. Това качество ли е? А ще ви кажа и друго. През 1907 година у нас в парламента искат да закрият университета, защото е освирквал Фердинанд, и казват разни фигури като проф. Иван Шишманов и други: „Недейте бе, това е университет, как ще го закривате!”. Тогава един става и казва: „А във Франция по време на аферата „Драйфус” закриха университета”. А останалите казват: „Еее, щом във Франция са го направили, и ние ще го направим”. Няма еднозначен отговор за духа на времето. Дали сега е упадък, а преди не е било и пр. Но самият факт, че се терзаем все пак, носи лъч надежда. Когато човек е потиснат от това, което е като състояние, и генерира недоволство, това все пак е залог за някаква промяна. Защото иначе, ако кажем, че много сме добре, значи ставаме като щастливите свине на Платон.Все обвиняваме турското робство за нашето изоставане. Имаме ли основания?
Имаме, разбира се. Но ако сравните историята на Балканите с историята на Европа, ще видите, че още преди Османската империя да се появи на Балканите, има едно своеобразно дръпване на Запада в срав нение с нас. Примерно ние не знаем името на боянския майстор. Уж преди Джото, преди италианския Ренесанс, но ние не знаем кой е бил майсторът на икони и пр. Ако сравните всичките тези катедрали – „Нотр Дам дьо Пари”, Уелската катедрала и другите, ще видите, че те са започнати тогава, когато в България няма турци и турско робство. Така че има едно изоставане на Балканите, което е отпреди Османската империя. Някои го обясняват с това, че има желязна руда и мед повече на запад, отколкото на изток, има различни обяснения за причините. И затова турците се юрват тук, защото това е като водата. Тя прелива там, където има слаби съпротиви, добра пропускаемост. Когато турците стигат до Виена, знаем какво става.
Турците спряха до Виена, но този град в момента е препълнен с емигранти. Както и цяла християнска Европа е в началото на една асимилация, емигрантска.
Германците например искат турците да дойдат сутринта, да им заведат децата на училище, да сготвят, да изчистят дома и тоалетните и вечерта да се върнат в Истанбул. Дори и при съвременните комуникации това не може да се случи. Тази потребност от ниска работна ръка, която Западът приема, е бумеранг, защото тези хора остават, раждат деца, децата им се образоват, трима турци вече играят в германския национален отбор. Не може да се гледа само едната страна. Този тероризъм само от някакви маниаци ли се осъществява, дето ги чакат девици в рая, или има и някаква друга причина?! Добрата политика предотвратява проблемите, а не ги решава. Ето, гърмяха се половин година в Украйна и сега решиха да прекратяват огъня. Не можеше ли да се разберат още преди да е започнал огънят? Както и с нашето реформиране. Китайците не говореха толкова много за реформи, но ги направиха. Винаги има две страни в една история, дори ако е злодейска история. Отначало Хитлер става грандиозен лидер по простата причина, че в началото говори верни неща. Ние се вайкаме от Ньойския договор, но Версайският договор е много унизителен за Германия, много по-унизителен, отколкото Ньойският договор за България.
Една Норвегия е обявила своята независимост едва през 1905 г., но е богата и добре уредена, а дори не е член на ЕС, безработицата там е 3%, една от най-ниските в Европа. Явно причината не е в това кога си придобил независимост. Трябва да се внимава много, има едно особено лудване на българите. По СДС, по царя, по патриотството, защото те отчаяно търсят, подсъзнателно търсят някого, на когото да вменят качества, които той не притежава. И понеже няма хора, изведнъж решават, че този или онзи е спасител.Само с бедност ли може да се обясни хищническата алчност на българските управляващи от всички политически партии? Много кражби, без никакво усещане за обществен интерес… Защо не ги боли тези хора за нашата страна? Не се ли включва в тях някакъв механизъм за държавничество?
Първо, не съм видял човек, който да е влязъл беден в парламента и да е излязъл богат. Те си влизат богати там. От друга страна, всеки един депутат не може да не прави някакви комбини. Не само корупционни, но и административни и др. Поради простата причина, че преди това е казал на някой още по-богат от него: „Моля ти се, подсигури ми кампанията да ме изберат, ще бъдеш възнаграден!”. Това е нещо много важно и у нас съществува това. Обаче има и трети момент, с който много се спекулира: това е идеята за социална справедливост. Това е безсмъртен инстинкт в природата на самия човек. Социализмът не е съвършен, това е ясно. Но той растеше именно върху това чувство за равенство. Константин Иречек пише за нас като позитив, че „българите изпитват отвращение към неравенството” – от детската скамейка до фабрикантските постижения. Извинявай, но братята Георгиеви не са герои. Те са благодетели. Защото едно е да дадеш пари, друго е да дадеш кръв. Тук се създава един исторически култ към предприемача, към банкерите, което е другата пък крайност, в сравнение с борците против капитализма и фашизма. На нас, българите, ни липсва ключовата дума равновесие. В римското право има един постулат: „А сега да изслушаме и другата страна!”. У нас е само така или само иначе.Но хората така или иначе не са равни. Комунизмът (или социализмът) в реалността се провали, не може да има унификация на всички. Комунизмът не сработи.
Да вземем например десет индикатора за стойностите на човешкия живот. Продължителност на живота, колко кила месо може да си купи една чистачка, колко деца се раждат, колко умират и пр. И, от друга страна, да вземем десет сигнала за пороци. Проституция, корупция, лъжовност, даже един беше казал, че като дойдат комунистите на власт, жените ще станат общи, а се оказа, че сега жените са по-общи. Сравнявайте, сега и тогава.Откъде се пръкна тази изключително злобна, човеконенавистна десница, мракобесна, която разпъва на кръст всеки, който не мисли като нея. Нали уж демокрация, а се оказа просташки деспотизъм на публичното пространство. Десните у нас имат сталинистки и тоталитарни рефлекси и това е силно отблъскващо за всеки мислещ и фин човек.
Защото са гузни. Те знаят, че Западът никога няма да ни заобича. Западът ни смята за несигурен фактор и съюзник. Ние сме православни, ние сме русофили или славяни, няма значение какво. Този синдром на десницата е всъщност комплексът на човек, който знае, че имиджът на България не е позитивен въпреки всичките лимузинени прегръдки и усмивки. Колкото по-гузен е един човек, толкова е по-верноподанически настроен в момента. Аз го казах в „Преса”, от двайсетте катедри по идеологическа подготовка, научен комунизъм, всички тези хора сега са сини политолози. Да не говорим за децата на членовете на Политбюро. Поведението на десницата е един комплекс за вина, симптом за гузна съвест. Когато някой започне да лае антикомунистически, да знаете, че работата не е читава.Интервю на Калина Андролова с проф. Андрей Пантев
www.a-specto.bg/