КАК УБИХ МАЙКА МИ, ВКАРВАЙКИ Я В БЪЛГАРСКА „РЕНОМИРАНА“ БОЛНИЦА

КАК УБИХ МАЙКА МИ, ВКАРВАЙКИ Я В БЪЛГАРСКА „РЕНОМИРАНА“ БОЛНИЦА

Не знам защо пиша това. Час преди полунощ. След 16 часов ден на физическа, психическа и душевна мъка, безсилие, граничещо с озлобено смирение /да ме прости Господ за този израз!/, и с жестока болка в гърдите, дори и при вдишване. Даже не се питам дали е мускулна болка или друга, вече ми е все едно. „Първи“ ден от жестоката битка – да върна мама отново. ТУК. Защото бездушниците пак я пратиха ТАМ. Без да им мигне оченцето.
Приемете го като терапия. Приемете, че ви пише човек, който след приключване на ИЗПИТАНИЕТО, продава всичко, заличава всички следи, стяга куфара и завинаги тръгва по Пътя, напускайки тази шлякана, мръснишка, мафиотска, безчовечна, непознаваща думата състрадание, лайняна, еснафска, крадлива, тарикатска, педерастка, унизяваща и унизителна държава.
Мама има мозъчно – съдова деменция. Диагнозата и поставих аз, още когато започнаха първите натрапчиви симптоми. Достатъчно четяща и интелигентна съм за да го направя, въпреки т.нар. родна медицина. Мама е на 84 година и е много интелитентна жена, чувствителна и на практика доказа онази стара максима, която, когато сме млади, хвърляме в кошчето на сърцата си пренебрежително – точно от това, което най-много те е страх, то те връхлита. Началото бе с халюцинации, проявяващи веднага след събуждане. Изострено състояние след операция на смяна на ставата преди близо пет години, петнайсет дни след която от този свят внезапно си отиде татко – просто сядайки, изхърквайки и полетявайки към своята звездичка. Преодоля шоковата загуба на мъжа, когото бе обичала 58 години, заради мен. Научи се да ходи. Напълно адекватна, четяща, коментираща всичко, което се случва в държавата, до момента, в който започна да усеща, че нещо се случва с нея. Сама поиска да и намеря психиатър. Защото те са онези, които уж разбират от „халюцинации“ и „губене“.Нищо, че и тя, и аз знаехме, че нищо не разбират. Защото няма такъв, роден на тази планета, който да разбира повече от 10 процента от онова, което се случва в мозъка ни, компютъра на Господ.
Доведох психиатър у дома. Предписа и онова, което много по-късно щях да разбера, че предисват всички и с него лекуват „всичко“. Респилукс, който има своите производни – сперидан, рисперидон, рисполепт, рисполуск… Доверявам се на лекарите. И тя го пи близо седмица. Пред очите ми мама полудя за шест дни до степен, в която не можех и да си представя, че може да се случи. Пълна дезориентация, объркване, преплитане на спомени, абсолютен блок в отделни части на съзнанието, халюцинации, далеч по-страшни и силни от онова, което уж „лекувахме“. На втория ден се обадих на лекаря и разтреперена обясних, че това, което виждам е ужасяващо скоротечно развитие на болест, която уж „борим“.
Психиатърът спокойно ми обясни, че нямало нищо страшно, изобщо не можело да се случва всичко това от лекарството, защото било в много малки дози. Пак се доверих. Той беше лекар. Аз в очите му – поредната истерична близка, която разбира от всичко. Н се случваше. Точно онова, което го нямаше в учебниците му.
На петия ден нещата станаха зловещи. И отрязах от раз. Спрях лекарството без да питам никого. Защото никой, освен мен, която бе денонощно до мама, нямаше представа какво се случва. А аз следях всяка промяна ежечасно. Коства ми поне два месеца да я „изчистя“ от последиците. И досега мама ме пита защо е била „в Бургас“ и помни инстинктивно ужасяваща промяна, която настъпи с нея. Цяла зима бе в прекрасна кондиция. Пиеше си сермиона за оросяване и витамини. Пролетта отключи ново развитие на деменцията. Пак с халюцинации. Внезапни. И понеже през останалото време бе в адекватно личностно състояние, нямаше как да си обясни защо има някой в апартамента и и логичния и анализ водеше към мен – аз съм ги пуснала, аз съм в заговор с тях… След три остри кризи, сама усети и поиска да се махне, и да отиде в болница.Ако си мислите, че и това става лесно, не сте от тази кретенска държава.
Потърсих връзки да лежи в неврология. Един лайнар, без никакво извинение, на когото съм правили десетки услуги, колебливо ми рече, чакай сега ще проверя и след малко подаде телефона на някаква си невроложка, която като чу „халюцинации“, с тон на оператор на свинска единица в кравеферма, ми разясни, че задължително трябва да осигуря 24 часов придружител, защото – „тя може да тръгне нанякъде в коридора…“. „Тя е за психиатрия“ отсече „краварката“ без дори да е видяла очите на мама. Затворих телефона. Пак с връзки след настояване на мама да влезе в болница, стигнах до „хотел „Калифорния“, иначе казано „психиатрията“. Приеха я. Отидохме двете. Мама бе в пълна адекватност, на собствен ход, вечерта преди да отидем в болницата дори си направи маникюр, защото моята майка и на 84 години е дама. Не съм афиширила коя съм. Дори се подразних, когато една от болните ме позна и ме засипа с комплименти. Четвъртък на обед приключваме с приемането. Обяснявам подробно на лекарката кои са най-големите ми страхове – от реакцията на лекарството, което я е разсипало преди половин година. Тогава нямам и представа, че точно с този медикамент лекуват „на ред“. Подписвам документ, в който е описан редът в клиниката. Свиждане – в неделя от 14 часа, консултации с лекар – в четвъртък, а ползване на мобилни телефони от болните – от 18 до 20 часа. В четвъртък около 17,30 часа мама ми се обажда. Говорим си нормално, всичко е наред. Тя дори е впечатлена, че клиниката изглежда добре, в сравнение с нейно посещение при приятелка там преди много години. Междувременно, тъй като имам второ зрение за нещата, нещо като че ли ми подсказва какво ни чака. И мен. И нея. Петък. От незнайно колко време не помня да съм излязла някъде с приятели. Правя го. Но треперя от нерви. Мобилният терефон на мама не отговаря. На санитарката също. Кълбо от нерви съм, докато уж разпускам с приятели. На следващата сутрин – събота – се изстрелвам в клиниката.
Бомба е паднала. Отваря ми санитарката. Никой не знае къде и е телефона. Мама е видимо неадекватна. Замотана. Лекар? Ами… – отговаря сестрата – не знам къде е… Как не знаете, бе? – реввам. Ами… сигурно има спешен случай, или е някъде по сградите…
Оказва се, че събота и неделя ТАМ има само един дежурен лекар, който обслужва около четири отделения. На всичкото отгоре лекарят, когото трябва да намеря да питам какво става с мама, е „детски“. Не го дочаквам. Няма никакъв смисъл. Неделя. Мама е омотана, но върви сама с бастунчето из коридора. Виждам точно онези скорострелни промени, които изживях тогава, когато пред очите ми се сриваше психически след „рисполукса“. Стискам зъби. Все пак не съм лекар. Раздирам се от вътрешната битка – какво да направя – да я взимам ли от болницата или не… В понеделник пак съм в клиниката. Разговарям с лекарката, завеждащата. Обясняват ми как мама има „лека“ до „умерена“ деменция, как е добре да стои още „един – два дена, за да умерят точно дозата на лекарството“ и … споменават точно медикамента от който знам какво се случи с мама преди шест месеца. Щели да я наблюдават, защото понякога този медикамент давал скованост в движенията, тя санитарката щяла да я наблюдава и да им каже, ако има нещо… Вторник вечерта санитарката ми звъни и ми казва, че мама вече е агресивна и че няма нищо общо със състоянието, в което е приета. Не искала телефон, за да разговаря. В сряда пристигам в болницата да си я взема. Обясненията, че не е адекватна са от типа „смяната на обстановката“. „Смяна на обстановката“ обаче тя нямаше, когато взимаше същия препарат вкъщи и когато изживях ада, от който с неистови усилия я върнах. Аз си знам какво ми костваше. Натоварвам багажа. Мама не може да върви нормално. Тътрим я до входа на болницата с мой приятел. Виждам как сковано едва върви, почти се свлича. В колата говори, има проблясъци, но е „омотана“, точно така, както аз вече я бях виждала. Междувременно съм изчела всичко за лекарството. И съм си обяснила всичко. И най-важното – че при възрастни в напреднала възраст може да даде злокобни нежелателни реакции. И че не само всеки организъм е различен, но и всяка психика и всеки мозък реагира различно. В българските болници никой не се интересува от „индивидуалност“, тук всичко е „матрица“. Едва я докарваме до дома и. Осем часа спи като пребита. За малко се събужда. После пак цяла нощ. Обсъждаме с мой приятел да спра ли пак рязко лекарството. Сама решавам – в четвъртък сутрин на половинката на 0,5 само за да не го спра рязко от следващия ден. Днес мама не може да ходи. Лежи. Едва сяда. Едва, защото пада назад. Не знае защо не може да се движи. „И аз не знам, питай лекарката…“. Опитвам всичко. С неистови усилия и сменям памперси. В един момент мисля, че ще колабирам. Не мога да я обърна встрани, движенията и са ограничени. Влиза в неадекватното си положение, което ми е до болка известно. Докато имам усещането, че гърдите ми ще се пръснат от усилието да я вдигна за да седне и за да хапне поне мъничко, подпирайки я отзад с малко столче и възглавница, не издържам. Разплаквам се. Вия. И питам Господ, какво го питам и аз не знам. Гневна съм. Бясна съм.Внезапно мама ме поглежда с толкова мъдър поглед, че се стряскам. И изрича равно, като че ли е проводник на нечий друг глас: „Децата, които гледат възрастните си родители, не трябва да губят присъствие на духа, затова АЗ ти казвам: „Вземи се в ръце!“.
Замирам. „Мамо, каза ли ти го някой това?“. Натъртено на „АЗ“ изрича: „АЗ ти го казвам“. Бог ми отговори. Моля и да ми прости, че допуснах да я вкарам в болница, а тя хрисимо ме погали: „Нали го направихме у за добро?“. От клиниката иначе ми се обадиха любезно да ме питат – имам ли нещо против и да не се стряскам, че щели да пишат в епикризата, че имала съдова деменция и алцхаймер, въпреки че нямала алцхаймер, че да съм можела да си взема нам си какво по-евтино и въобще не чух какво точно ги терзае, за да си натъкмяват писанията.Пишете каквото искате! Епикризата още не съм отишла да я взема, защото трябва да ми мине момента да искам да разстрелям някого.
Спрях лекарството. Мама вече е в епизода на „последствията“ – напълно объркана, бърка мен, пита ме коя съм… Преди шест дни, заедно тръгнахме към клиниката. И дори, търсейки някоя дума, тя бе събеседник. Днес я върнахме у дома и – „парцал“. Който дори не може да се движи. На всичкото отгоре – държейки и ръцете установих, че „гори“ и че има 37,5 градуса температура. В клиниката, разбира се, хабер нямаха. Аз съм от онези, които водят битки докрай. С пълно съзнание знам, че тази битка е обречена. Снощи се помолих на Господ да ми прости, че искам да контролирам, да се бия докрай за мама, и че е грешно, че не оставям всичко на смирението и в Негови ръце… А днес мама смирено, в един откъс от време ми каза: „В живота има и хубави, и лоши неща, трябва да ги приемем и да се справим…“. И понеже не можех да дишам, докато я вдигам, се разплака, че може да „си отида“ и да „я оставя сама“…В тази държава не лекуват човеци, „лекуват“ „зеленчуци“.
И ми дават акъл за хосписи и как да избера жена, която да я гледа. Неща, за които съм чела вероятно повече от тях. В тази държава, в една „реномирана“ болница, с един политически „комплексар зинал за власт“, който е шеф на борда на директорите и авер на ментора на здравния министър, ще се претрепят да се фукат иначе с „постиженията“ на болницата си. Чиновници. Бездушници на работно време.Простила съм им. На всичките до един. И съм ги оставила да се оправят с Господ.
Аз нося своя кръст. И ще го нося дотогава, докогато е писано. Оттам нататък – не искам да имам нищо общо с държава, в която сърцата на управлящите са в лайна увити. Аз нямам място тук. Жестоката ирония бе, когато самата мама днес, вглеждайки се в мен, пророни: „Аз трябва да си отида… Не се вписвам нещо тук…“. Сълзичката и ме опари.Веселина Томова
Afera.bg