Шанс да пребъде в историята има този политик, който възстанови законите и държавността и който осъди онези, които превърнаха България в най-бедната страна в Европа

Шанс да пребъде в историята има този политик, който възстанови законите и държавността и който осъди онези, които превърнаха България в най-бедната страна в Европа

Владимир Зарев: Лошотията у българина се възпроизвежда от столетияИнтервю на ВАЛЕНТИНА ПЕТКОВА с писателя Владимир Зарев за строителния бум на крепости, за криворазбрания патриотизъм и за фаталните грешки в българската история, в. ТРУД- Г-н Зарев, как ще коментирате мегаломанската мода напоследък у нас да се строят крепости? Проф. Ивайло Дичев нарече този бум „същинска диснификация“.
– В моя не особено дълъг, но драматичен живот съм забелязал, че винаги когато страната изпадне в икономически колапс, когато обикновено некадърните и аморални политици ни засипят със своята пагубна безотговорност и с проблеми, които водят до национален срив, отнякъде, сякаш от самото ни смачкано и смито самочувствие, започват да се възражда някакъв умилителен, наивен и най-често глуповат патриотизъм. Прекрасно е да се гордеем със своята история, тя наистина е изпъстрена с величествени победи и с възвисяващи падения, но винаги става смешно и жалко, когато ние се опитваме да преувеличим своето минало, за да намерим утеха от нерадостното си и бедствено нястояще. Ивайло Дичев е напълно прав, мегаломанската мода във всяко градче да построим крепост е пълен абсурд и граничи с подмяната, с бутафорията, превръща се в съградена с величието на камъка лъжа. Има определени места, например Созопол, където възстановяването на вековните старини и крепостта не само че не нарушават оригиналния археологически пласт, но го подчертават по един емоционален и смислен начин, по един прекрасен, ала не и приказен начин. Така възстановената крепостна стена отстоява своята истинност и се превръща в естествена част от града, във внушителна част от пейзажа, от нея сякаш започва и свършва необгледаната синевина на морето.- Няма ли опасност да заприличаме на македонците, на чиито нови площади с огромни паметници се присмиваме? Това не е ли заплаха за археологията и за превръщане на наследството ни в бизнес ала „Джурасикпарк“?
– В своите комични усилия да ограбят не само българската история, но и да убедят света, че Македония е люлка на съвременната цивилизация, нашите съседи наистина извършиха смехотворни глупости. Тяхната мегаломания да покрият страната си с паметници на световни исторически личности, на герои и духовни вдъхновители от други народи не само че не убеждава никого в принадлежността им към уж древната македонска нация, но предизвиква единствено ирония и присмех. Едно е да издигнеш паметник на Александър Македонски, на Джордано Бруно, на Шекспир или на Гьоте, съвсем друго е твоят народ като осъществена духовност и еманация да е създал подобна велика личност.- Какви рискове крие повикът „Всеки град с крепост“? Вярно е, че общините не бива да пропускат европарите, отредени за културно историческото наследство. Но през последните години са построени над 30 крепости за по 4-5 млн. лв. Готвят се нови 100-200. Представяте ли си на какво ще заприлича страната ни?
– Напоследък безотговорно и наивно се твърди, че изграждането на подобни крепости ще развие културния туризъм и ще привлече едва ли не хиляди любопитстващи и любители на старините от България и от чужбина. Не е лошо да си припомним, че почти във всеки град на Западна Европа се издига изпълнена с история, запазена и автентична крепост, която превъзхожда по размерите си нашите болярски твърдини. Крепостната стена наистина крие определено могъщество, но сама по себе си тя е бездуховна и мъртва, в нея няма нищо освен физическия градеж от груб камък и усещане за власт, за непристъпност. Ако все пак някъде, например във В. Търново на Трапезица решат да реставрират средновековните постройки и крепостта, това трябва да се извърши умно и внимателно, да се изпълни с незаменимото съдействие на екипи от учени и специалисти. Според мен далеч по-разумно е тези общини да използват европейските средства за възстановяването и реставрирането на многобройните изоставени, рухнали и прекрасни български манастири. Странно е обаче, че големите ни археологически находки, наистина величествените и със световна значимост обекти като Перперикон, като изумителните тракийски гробници страдат от постоянен недостиг на средства.- Какво мислите за театралните възстановки по време на национални празници, за преиграваните битки на римляни срещу хуни, на прабългари срещу византийци или на български въстаници срещу турските поробители?
– По своята същност тези възстановки изразяват някаква национална недоразвитост и общо взето са бездарно наподобяване, граничещо с кича. Те не се превръщат в театър, в духовно преживяване, нито са исторически верни, те задоволяват егото на петдесетина местни юнаци, които на определени свети дати излизат от своята анонимност, привличат вниманието върху себе си и се осъществяват като войводи, злодеи и герои.- Безспорно е обаче, че сме длъжници към младите, на които историята трябва да се поднася по съвсем различен начин – като се започне от учебниците и преподаването в училище, и се премине през историческата литература и паметниците. В каква посока трябва да се работи, за да се предизвика техният интерес?
– Българската история е богата, трагично величава и наистина достатъчно драматична, за да привлече вниманието на младите хора, да поощри самочувствието и гордостта им, но и да ги накара да се замислят. Това родолюбиво и духовно повлияване можем да постигнем по един-единствен начин – с истината, понякога жестоката и отрезвяваща истина за сложната ни национална съдба.- Кои са онези напластявания в историческото ни битие, които носят своите отпечатъци и продължават да спъват развитието ни като общество и днес?
– В националното ни битие прозират няколко променящи съдбата ни и трагични грешки. Фатална грешка е, че могъщите български царе Крум и Симеон са искали да превземат Цариград, обсаждали са този непревзимаем град, а не са си дали труда да колонизират и приобщят населението на север и на запад. Знаем, че Крум е граничел с Карл Велики в земите на днешна Унгария.
Грешка е, че повлияни от близостта на Византия, ние приемаме православието, а не католицизма. Именно поради цялата си жестокост и ограниченост католицизмът не би допуснал разпада на държавата преди падането на България под турско робство. Огромен недостатък в националното ни битие е, че в пространството на вековете се е писало снизяващо малко, позорно, убийствено малко. А това, доколко знаем себе си, доколко сме имали самосъзнание за себе си, е дало отражение върху националната ни памет, върху спояващото нацията и възвисяващо въздействие на паметта. Цялата си средновековна история ние научаваме по византийски, ватикански и турски източници.
Друга фатална грешка, която се повтаря в годините след Освобождението, упорито и нещастно се повтаря и до днес е, че всяка политическа власт, че всичките ни опиянени от манията си за величие, а всъщност от собствената си посредственост политици, са смятали, че българската история започва от тях. Всичко преди тях трябва тотално да се отрече и да се зачеркне завинаги.- Имаме ли право да продължаваме да се оправдаваме с петвековното турско робство?
– Турското робство нанася ужасни, непоправими вреди върху националното ни битие и националния ни характер, именно защото продължава цели пет века, т.е. в исторически порядък то е безкрайно. В края на 14-и век България и Англия са имали приблизително еднакво население: около три милиона души. Когато се освобождаваме от труско робство, българите са 3 милиона и половина, а англичаните 33 милиона! Турското робство променя генетично българския народ, защото в продължение на двайсетина поколения всичко по-смело, по-одухотворено, непреклонно и нетърпящо чуждото насилие е било физически унищожавано, тези най-достойни българи не са оставяли поколение, не са оставяли генетична следа след себе си. Възпроизвеждат се раболепието, коварството, лошотията, които хвърлят сянка върху националния ни характер и до днес. И още – в протежението на тези несвършващи пет века българинът завинаги се изпълва с презрение и омраза към институциите, защото султанът не е неговия княз, кадията не е неговият съдия и полумесъцът не е неговото знаме. Това пренебрежение към институционалността, към държавността изобщо пречи и досега, спъва и деформира усещането ни за взаимност, за национална общност и ерозира националния ни живот.- Към кои моменти и личности от нашата история трябва да се връщаме по-често, за да черпим вдъхновение?
– Към наистина светлите, неопетнени личности, жертвали себе си или добруването си в името на българския народ като Левски и Ботев. Но и към ония, пределно драматични, най-често трагични народни мигове, от които можем да извлечем поука. Ние повтаряме едни и същи грешки с десетилетия, а Далай Лама мъдро е казал „Ако загубиш, не губи и поуката“.- Не сме ли често крайни в отрицателните си оценки за днешните политици? Намирате ли сред тях имена, които ще бъдат записани с положителен знак в историята от последните 25 години?
– Да си политик е наистина голяма отговорност, но и огромна привилегия, защото имаш щастливата възможност да се покриеш със заслужено признание, да оставиш името си в историята. Това означава да надмогнеш човешкия си егоизъм, алчност, тщестлавие и да служиш на народа си, да направиш нещо наистина запомнящо се, вдъхновяващо и жертвено за народа си. Увлечени от личното си сметкаджийство и неистовия си егоизъм съвременните български политици вярват, че ще останат в историята по право или защото всеки ден ги снимат по телевизията. Това е тяхната смехотворна илюзия – историята, а също верният инстинкт на народа, не прощават никому. Сега шанс да пребъде в историята има този, който възстанови законите и държавността и който осъди онези, които превърнаха България в най-бедната страна в Европа. Това по най-безспорен начин се случи в Румъния, защо да не го стори и някой наистина всеотдаден на народа си и велик българин.Владимир Зарев е на 5.10.1947 г. в София. Завършил е българска филология в Софийския университет. Автор на 16 книги. Романите му се превеждат на всички европейски езици, а „Разруха“ става бестселър в Германия и САЩ. Главен редактор е на списание „Съвременник“.