Човекът не е само тяло, той е и душа. И повече от едно тяло, в което има мозък, за да мисли

Човекът не е само тяло, той е и душа. И повече от едно тяло, в което има мозък, за да мисли

Човек трябва да се изживее в двубоя между добро и зло. А заклеймяването на някого спира неговата възможност да премине, да еволюира злото към добро. Думите “анатема” и “враг” трябва да се забранят. Те захранват социални, религиозни и военни конфликти, които нарушават живота на нациите и историческия им път
Bсеобщата декларация за правата на човека, гласувана на 10 декември 1948 г. в ООН, беше израз срещу една жестокост, несравнима в историята преди Втората световна война, и един безбрежен копнеж в човешката душа за мир, просперитет и свобода. Тя даде закон, който защитава правото ни на живот, свободата на слово и съвест и волята за щастие.
Сега се защитава човекът да не бъде убито тялото му, но в забвение остана защитата на една реална, макар и незрима субстанция – душата, признавана от всички религии. Във всяка религия човекът е различен, но в душата си е един – божествен! Проблемът обаче въобще не е поставян – за да се потърси кои елементи убиват душата и какво да се прави относно нейната защита…
В световната история и европейската култура стоят два полюса – Кръщението, когато Бог Отец казва: „Този е Моят Възлюблен Син, в Когото е Моето благоволение!“ (Матей 3:17), и Съдът, когато Пилат, който трябва да съди Божество, казва: „Ето Човекът!“ (Иоан 19:5). В това пространство се развива културата на човечеството в продължение на последните две хиляди години. В този период съществуват кръстоносни походи, инквизиции и индулгенции – достатъчно унищожителни. Но има нещо не по-малко убийствено, което още стои – анатемата. Религиозните институции ползват тази от нищо непрепречена насилствена мярка срещу душевността на човека. Душата е проклината и отлъчвана с анатема, когато някой смени убеждение, противопостави се или изкаже несъгласие. Това е религиозна казън, най-тежката лична покруса, която унищожава човешката духовност.
В чл. 189 на Устава на Българската православна църква е прието, а и още апостол Павел казва, че този, който не споделя или не иска да приеме Христос, трябва да бъде анатемосан. А анатемата е проклятие върху душевната и духовна същност на човека. Това не е да се сложи един жигосан белег, както на съответните събори са наказвани еретици. Онзи белег, който не се вижда, е много по-страшен. И във Всеобщата декларация за правата на човека се дават права за най-елементарната будност, а къде е правото на душата да не бъде омърсена, да не бъде заклеймена и обществено изолирана?
Нещо повече – в социалното поле и досега е врязан терминът враг. А Христос разкрива цяла една философия. Той изрича: Обичай врага си! Не казва: „Обичай ближния си“, както винаги се е повтаряло – „защото, ако обикнете ония, които ви обичат, каква е вашата награда?“ (Матей 5:46). Или каква е ползата, че обичате Господа, Когото не виждате, а мразите брат си и го правите свой враг?
Гражданските права гарантират свободата на словото, но не и защита от оскърблението на институции, които наричат своя противник враг. Противникът е страна, с която се оспорват нещата, но врагът е нещо съвършено друго – то е социално проклятие. Това е клеймо върху личната душевност.
Анатема и враг са се превърнали в идеология, захранваща социални, религиозни и военни конфликти, нарушаващи живота на нациите и историческия им път.
Къде са обаче причините за отрицанията? В липсата на прозрението, че човек е повече от едно тяло, в което има мозък, за да мисли. Човек трябва да се изживее в двубоя между добро и зло. А заклеймяването на някого спира неговата възможност да премине, да еволюира злото към добро. От хилядолетия се водят битки за свободата на човека, често наситени с жестокости, но все още не е водена битка за свобода на Бога в човека.
Предлагам да се обяви мораториум върху употребата на тези страшни понятия – анатема и враг, като се формулират и приемат в Хартата за правата на човека съответни текстове в защита правата на душата.Ваклуш Толев