Слънцето продължава да си грее, а някой друг пътува за другаде, заради своя миг…

Слънцето продължава да си грее, а някой друг пътува за другаде, заради своя миг…

Беше утрин, точно като тази, когато пътувайки към ВМА ни се обадиха, че е починал. Дори слънцето в онзи хубав ден прие тази новина, като леко неуместна. След това, вече година по-късно, все още не съм отронил нито една сълза. Не защото няма тъга и мъка, а защото обичта към баща ми винаги бе такава, че трудно приемаше външни изрази, били те и сълзи…
Казвал съм го и преди, но сега вече година по-късно, почти няма ден в който да не се сещам за него. Става дори малко абсурдно. Дори пътищата ми напомнят за него, защото „пътят“, сам по себе си, бе важен в живота на Николай Петев.
Помня, че докато се лекуваше в Хюстън, един ден тръгнахме от Техас през цялата Луизиана за да отидем до Ню Орлеанс, само за да пие баща ми едно уиски на „Бърбън стрийт“. А той по принцип, не пиеше. 1600 км за едно уиски…и за един преживян миг.
– Братко, ще се мре! – казваше докато палеше поредната цигара.
Константация, спрямо която май никой нямаше илюзии, надежда – да, тя както е известно умира последна.
Днес всичко това е минало, лична история. Слънцето продължава да си грее, а някой друг пътува за другаде, заради своя миг…
А относно смъртта, за нея въпроси нямат само онези, които преди тя да почука на вратата им, са успели да научат какво точно представлява живота…баща ми бе един от тях….защото както се казва, има хора, които цял живот се страхуват да не ги отровят, а накрая умират от глад.Васил Петев