Пътникът, който стана път
Пътникът, който стана път
Ваклуш Толев – духът и пламъкът; мъдрецът, който видя Бог в човекаДа разкажеш историята за живота на някого, който твърди, че за него „има една реалност, по-реална от реалността, и това е реалността на Духа“, е много голямо предизвикателство. Още повече че, когато напускаше този свят преди една година, той поиска на гробния му камък да няма име, а надпис: „Дух и пламък е бил моят Път и мойто битие.“ Средствата на биографията – сбор от констатации за триизмерния свят, където всичко се ражда, съществува и умира, просто не достигат, когато искаш да разкажеш за срещата си с Духа.
Свикнали сме да търсим Бог в храма, в книгите, в природата. Хората са препълнили умовете си с представи, концепции и ритуали дотолкова, че са готови дори да убиват за тях. Но ако успеем за миг да се освободим от всичките си представи за Бога, ако оставим да се утаи мътилката от наслоени външни образи, може би наистина ще Го „зърнем“ дълбоко в себе си, да стои и чака да бъде изведен. Този момент на будност и просветление обаче е само началото на Пътя. Извеждането на Бога от човека е дълъг духовен процес. „Няма по-кратък път от този между човека и Бога“, обичаше да казва той. И винаги допълваше с усмивка – „нито по-дълъг“… Да, той добре познава Пътя до Бог, защото го беше извървял. Пътникът стана Път – Пътят на Мъдростта.ВИСША СИЛА
Срещнах го в края на 90-те. Усилено търсех интересен образ за герой на документален филм. Той изнасяше лекции в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, имаше и редовни срещи със софийска аудитория в залата на Федерацията на научно-техническите съюзи. Нямам спомен за темата на словото му в София, когато го видях за първи път, но образът му се запечата ярко в съзнанието ми. Видях човек на около 70 г., който сякаш идваше от друго време. Като се изключат костюмът му и обстановката в залата, изглеждаше като току-що излязъл от древна притча – от онези, в които мъдреците дават отговори за тайните на живота. Имаше побеляла дълга коса, прошарена брада, изразителни ръце и очи, които излъчваха както остротата на проницанието, така и мекотата на смирението.
Не успях да разбера много от смисъла на изреченото от него в залата, но като че ли улових ритъма на думите и дълбочината, от която те идваха. Останах силно респектиран от това, че той не говореше просто за да информира или да изкаже мнение, а сякаш свещенодействаше със словото. Да, това беше героят, когото търсех.
Силно заинтригуван от видяното и чутото, започнах да го проучвам, за да изградя историята за моя документален филм (www.thefilm.vaklush.org). Открих, че странностите го съпътстват от самото му раждане на 7 януари 1923 г. в деня на Рождество Христово по стар стил в село Поповица близо до Пловдив. Получава необичайно име – Ваклуш. По-късно научавам, че коренът „вак“ или „вакх“/„бакх“ в древни езици означава „висша духовна сила“.ИМА ЛИ БОГ?
Изключително будно дете, той настоява да го запишат на училище, още преди да е навършил 7 години. На 13 записва гимназия в Асеновград. Там, впечатлен от градската адвокатура и съд, често ходи да слуша защитни речи. На 14-ата си годишнина, съвсем по библейски, по време на един християнски празник проявява дързост и сам се качва на църковния амвон в родното село, за да изнесе проповед на тема „Има ли Бог“. (Макар че далече след това ражда афоризма „Бог не се доказва, Бог се живее!“) По-късно за две-три години става и председател на Християнско-философското дружество на гимназията. МИРОВО
СЪЗНАНИЕ
Още от ранна възраст проявява характер и отстоява вегетарианството, което за него е не просто здравословен или нравствен избор, а част от подготовката на човешкото тяло да понесе събуждането на по-висши духовни енергии.
В младежките си години израства като активен патриот и антикомунист. Завършва Школата за запасни офицери и участва във Втората световна война. Приет за студент по право в Юридическия факултет на Софийския университет, той е изключен по политически причини през 1945 г. Изправят го пред Народния съд заради възгледите и офицерския му чин в царската армия. Признават го за виновен – „враг на народа“. Присъдата е смърт, впоследствие заменена с доживотен затвор. Когато му дават правото на последна дума, какъвто бил обичаят, за назидание на гражданите пускат високоговорителите извън съдебната зала. Всички очакват да е смазан от произнесената присъда и да моли за милост. Но от високоговорителите гръмва отговорът му, че ще води идейна борба с комунизма докрай, тъй като тази идеология според него погребва човека в колективен гроб.
Живота си в затворите той възприема като „грижа на Небето“, защото, вместо да го уязвят и сломят, насилниците му помагат да се съхрани, да погледне вътре в себе си и му „спестяват разсейването“.
Така в Белене, символа на злокобието и смъртта, той изживява радостта на своята духовна пробуда. На 28-ата си година (четвъртата 7-ица по схемата на езотеричното познание, когато човек започва да работи със своето причинно тяло, или възрастта на духовната зрялост) вътрешният му огън се събужда и влиза в състояние, което по-късно нарича „мирово съзнание“. В индийската традиция този момент се описва като преминаване от първата до последната чакра на кундалини – Змията огън, вложена у нас. Идеята на събуждане на Диханието присъства и в християнската култура с образа на Пантократора. „Да държиш планетата в ръката си, е реалност“, потвърждава Ваклуш, без да крие, но и без да натрапва това свое изживяване. НЯМА СТРАДАНИЕ,
ИМА РАЗВИТИЕ
Голготата му продължава цели 12 години и той преминава през почти всички затвори на страната. Там среща много от забележителните умове на времето си, осъдени като политически затворници. За него този период е най-благодатен в духовно-творчески смисъл. Изучава езици, пише поезия, драми, философски есета… Там, именно в затворите, формулира някои от ключовите концепции, които ще залегнат в бъдещото му учение. Радва се на Ганди и неговата идея за мирна съпротива на злото, но сам създава идеята „няма зло, има нееволюирало добро“. По този начин не се капсулира т.нар. зло и му се дава възможност да се трансформира в добро. А съзнанието, работещо с тази концепция, може да се освободи от дуализма и да се насочи към единството. „Доброто и злото са феномени, не ноумени – те са принципи на еволюцията“, пояснява Ваклуш. Възхищава се и на Ницше, особено на идеята му, че между животното и свръхчовека има мост, наречен човек. Но я прецизира в емблематичния афоризъм „човекът е бог в развитие“.
Със съзнанието, че „няма страдание, има развитие“, след амнистията за политическите затворници през 1956 г. Ваклуш е освободен. Казва, че е излязъл от малкия затвор и е влязъл в големия. Той никога не говори негативно за този период от живота си – „за да не подхранва отрицанието“.
Тъй като е съден като народен враг, правото му да следва в който и да е университет е отнето. Много по-късно успява да завърши богословие в Духовната академия в София, единственото автономно учебно заведение в онези години, на подчинение на църквата. Изключват го още първата година (по нареждане на ЦК на БКП), но се връща отново след застъпничество на респектиран от личността му служител от високите управленски нива. Бърза да вземе петте години обучение само за 18 месеца…
МЪДРОСТТА
Е ТАЛВЕГ
Започва работа в Пловдивската митрополия като библиотекар, където с отдел „Култура“ на общината създава първата иконна галерия. По негова инициатива е описана, реставрирана и съхранена голяма част от иконното богатство на България.
Още в затворите, привлечени от личността и идеите му, около него започват да се събират хора. През 1991 г. го канят в Пловдивския и Софийския университет да чете лекции по история на религиите. Същевременно започва да изнася слова и беседи в различни научни и културни центрове.
Постепенно се създава школата, в която той изнася лекции за почти всички езотерични школи и мистични учения, за седемте Лъча на еволюцията, тълкува параграфи от „Агни йога“ и др. Тезите, които поднася, са разработени през погледа не толкова на нравствеността, а на знанието. Защото „Мъдростта е талвегът между таблиците на добродетелта и прозрението на знанието“, пояснява Ваклуш. Впоследствие се обособява и кръг от негови последователи – „Форум за духовна култура“, който след 1999 г. прераства в „Общество Път на мъдростта“.
Следват години на неуморни пътувания из цялата страна, на публични слова и срещи с хората, докато идеите, които Ваклуш развива, се оформят в цялостно учение – Път на мъдростта. Някои го определят като синкретизъм от православно християнство, източни религии, окултизъм и дори прабългарска символика. В тази връзка самият Ваклуш често припомня думите на Христос, че ново вино не се слага в стари мехове. Според него идеята за свобода от минало е абсолютна необходимост, но тя минава не през забрава, а през „отговорна преценка на миналите култури“. На повърхността това може и да изглежда като синкретизъм, но в дълбочина всъщност е йерархиране на световните култури.
Така, последователно и детайлно, Ваклуш Толев разгръща една фундаментална доктрина за сътворението, устройството и развитието на света – за йерархията на духовните вълни. Според нея еволюцията на човечеството преминава през 7 духовни стадия: на Сътворението, Митологията, Правдата, Любовта, Мъдростта, Истината и Свободата. „Духовните вълни са една хронология на космичния и човешкия дух! Те са пулсът, който опложда идейния свят и се материализира в култура и цивилизация. Духовните вълни са степени в усвояването на Бога от човека!“ Според Ваклуш след духовната вълна на Правдата, дадена от Моисей и Буда, след духовната вълна на Любовта, дадена от Христос, сега в планетната еволюция влиза нова духовна вълна – на Мъдростта. „Мъдрост е имало в света, но Мъдрост като цялостна духовна вълна не е имало досега!“ Тя се ражда в България и оттук ще започне сакралната революция, която ще даде нов духовен импулс на земната еволюция, убеден е той. За него мъдростта не е нито нова религия, нито наука – тя е „знанието от събудената интуиция, която подрежда доминото на ума; тя разсекретява тайната на Духа!“
Една от основните идеи, които Ваклуш формулира и поднася като култура на взаимност между хората, е изразена в новото понятие „събожник“. Духовното родство е по-важно от кръвното, подчертава той (продължавайки казаното от Христос), затова човекът в неговото учение не е вече брат или сестра, a именно събожник, съ-божествен. Това означава „в другия да видим Бог, когото търсим в себе си“.
Докато работех по филма си и се учех от него, видях разочарованието по лицата на много хора, дошли да търсят конкретни практики за постигане на духовно просветление. Той даваше само една – не отвън навътре, а отвътре навън: „Духовните идеи трябва да се усвояват и живеят!“. За него външната практика или ритуалът, приети в повечето духовни учения, са нещо, което удовлетворява ума, че е свършил необходимото, и човек спира да търси и да се развива.
ПЕСТЕТЕ
ЕНЕРГИЯТА!
Веднъж Ваклуш ми подари една от своите книги, на която ми написа: „Пестете енергията, не времето!“. Понякога си мисля колко много енергия изразходваме в лутането си да осмислим съществуването си. Опитвам се да си представя как ли щеше да изглежда светът, ако енергията ни беше канализирана в посоката на нашето истинско предназначение, а именно – към духовното ни развитие. Ако вместо да обслужваме само материалния човек, бяхме създали предпоставки за раждането на божествения, защото Ваклуш учи, че „човекът още съществува, а не живее“.
И дори ако само с въображението си последвам посоката, към която сочи Пътят на мъдростта, се питам как ли би изглеждала една наука на боговете, какво ли би било тяхното изкуство, или пък управлението на държави, населени с хора, имащи съзнанието на развиващи се богове… Каквото и да предстои, вече знам една тайна. Ние не сме изоставени, не сме забравени, не сме обречени!
Човекът е чакан бог, но му предстои да направи следващата крачка към Всемирния – този път вътре в себе си, защото, както често казва Ваклуш: „Битката за човека свърши, започна битката за извеждане на Бога от човека!“
Николай Василев
www.spisanie8.bg