Мария Дерменджиева: ДС и културно-историческото наследство – история на грабежа

Мария Дерменджиева: ДС и културно-историческото наследство – история на грабежа

„Преди 1989г. грабежът на културно-историческо наследство е държавна политика, а след това става лична политика за присвояване на исторически ценности. Преди кражбата е ставала чрез външното разузнаване на ДС и неговия 14-и отдел, какъвто не е имало в нито една от „братските социалистически страни“. Питам се къде са „придобитите“ по оперативен път от 14 отдел-ПГУ материали, които са предавани през годините на НИМ. В чия частна колекция са попаднали и кой ги е изтъргувал? За мен това е голямата стойност на този сборник, защото позволява да се зададе най-сетне публично и официално този въпрос.“ – Един от последните документални сборници на Комисията по досиетата е свързан с т.нар. културно-историческо разузнаване. Кажете накратко как възниква това направление в Държавна сигурност?
– Формално отдел 14 „Културно-историческо разузнаване“ към Първо главно управление (външното разузнаване) на ДС се създава през 1972 г., но идеята за разузнавателна дейност в сферата на културата и историята датира от по-рано, когато към ПГУ е обособена група за разузнаване в тази сфера. Административен тласък обаче дава Решение 352 на Секретариата на ЦК на БКП от 5 април 1972 г., с което се възлага на Комитета за изкуство и култура (КИК), МВнР, МВР и редица други държавни органи да приемат грижата за издирване, опазване и стопанисване на българските исторически и културни паметници в чужбина за основна партийна и държавна задача. От този момент Людмила Живкова, която вече няколко месеца е заместник-председател на КИК, оглавява и новосъздадената Междуведомствена комисия за издирване, опазване и стопанисване на културните ни паметници зад граница. А от средата на 1975 г. застава и начело на КИК, прекръстен по-късно в Комитет за култура. С други думи, активното включване на Людмила Живкова в политиката съвпада с определянето на тази важна „партийна и държавна“ задача и с формирането на главния й секретен изпълнител – отдела за културно-историческо разузнаване към ДС. Архивът на 14 отдел е напълно запазен. Документите доказват непосредствената връзка между Комитета за култура и 14 отдел на ПГУ, както и ръководната и контролиращата роля, която има Живкова в неговата дейност. Строго секретните доклади, адресирани лично до нея, някои от които са подписани от самия вътрешен министър, са събрани в няколко тома. Съдържат данни за придобитите по линия на културно-историческото разузнаване материали и паметници – както копия, така и оригинали, придружени от експертни оценки за стойността им за българската история и култура.- Затова ли точно този сборник с документи на културно-историческото разузнаване предизвика толкова голям интерес не само сред специалисти и изследователи?
– От гледна точка на по-широката публика това според мен е един от най-интересните сборници на Комисията по досиетата, защото е свързан с историята и културно-историческото наследство на България. Представени са много любопитни документи, които пораждат важни въпроси и изводи. В процеса на разговора ни сигурно ще засегнем някои от тях. Освен това е интересен и фактът, че такъв отдел не съществува в тайните служби на нито една от бившите „братски социалистически страни“. Дори в КГБ нямат културно-историческо разузнаване. Това обаче не означава, че КГБ не е държал под око дейността на 14 отдел на нашата ДС.- Има ли документални следи за този контрол от страна на съветското разузнаване?
– В сборника са публикувани два документа, които свидетелстват за това. Единият е справка, от която става ясно, че КГБ подпомага нашия 14 отдел при изучаването и проверката на отделни лица и обекти, представляващи оперативен интерес. Другият е протокол от съвещание, на което е разгледана работата на 14 отдел в присъствието на трима съветници от представителството на КГБ в София – Савченко, Мордвинцев и Косолапов. Много интересен документ. Савченко накрая пита дали не се застъпва работата на български официални ведомства с работата на този секретен разузнавателен отдел. Отговорено му е, че се стремят да работят там, където не се допускат официалните учреждения. Пита също така дали учените, работещи за отдела, придобиват и политическа информация и дали използват съветската информация. Тези въпроси са показателни и насочват към изискванията за кадровия състав на отдела. Всеки от оперативните работници трябва да е специалист в някоя от следните области: история, археология, езикознание, изкуствознание, архивистика и т.н. Трябва да ползва класически и съвременни езици. Щатните служители най-често работят на подходящи прикрития – в научни институти, Софийския университет, МВнР, в задграничните ни представителства. Същото важи и за агентурата. Някои са вече известни и утвърдени имена в науката, други се подбират още от студентската скамейка и се насочват към допълнителна квалификация в зависимост от нуждите на отдела. Такъв пример е Божидар Димитров, на който ДС плаща частното му обучение по френски, латински и старогръцки език, а после го изпраща в палеографската школа при секретния архив на Ватикана. Но да се върна на въпроса за припокриването на работата им като научни работници с тази за разузнаването. Разбира се, че в голяма степен има припокриване. Противно на всички изисквания на Инструкцията за оперативния отчет, в работните дела на някои агенти има техни „сведения“, подписани с истинските им имена, а не с агентурните им псевдоними. Това означава, че техни официални докладни записки, отчети от командировки или оценки на исторически паметници са възприемани като работа, извършена в качеството им на секретни сътрудници на 14 отдел на ПГУ. Понякога има и дублиране на информацията – едни и същи факти се съобщават от лицето в официални доклади до прикритието, където работи, и в секретни сведения, приети от водещия му офицер. В този смисъл въпросът на генерала от КГБ има резон, защото липсва ясно разграничение между разузнавателната и научната работа. Изключвам разбира се т.нар. агентурно-оперативни мероприятия, при които вече става дума за използване на други методи.- Каква е била главната цел на 14 отдел на ДС?
– Основните две задачи на този отдел са придобиване на ценни материали и документи за българската история и култура, съхранявани в чужбина, и провеждане на активни мероприятия, пропагандиращи културната политика на „Партията и Правителството“ зад граница. Само да отбележа, че „придобиване“ е оперативен термин, означаващ получаването на нещо по секретен път, но всъщност в случая е евфемизъм, за да не се употреби директно думата „кражба“. Документите на отдела за културно-историческо разузнаване доказват, че кражбата на паметници на българската култура (в най-широк смисъл) е държавна политика по време на Живковото управление. Това „придобиване“ се насърчава и утвърждава като един патриотичен и едва ли не законен и справедлив акт. Държавна сигурност „маршрутира“, т.е. изпраща на свои разноски, агенти в различни библиотеки и архиви в чужбина, за да издирят и доставят копия или дори оригинали на извори за историята ни. Но не става дума само за ръкописи, старопечатни книги и документи. По линия на 14 отдел са „придобити“ и редица ценни стари карти, икони, картини, гравюри и други предмети на изкуството. И цялата тази дейност се оправдава – ще цитирам по памет – „с опитите на редица научни и културни институти на капиталистическите страни да ерозират и подриват социалистическата култура и изкуство и да фалшифицират историята ни“. Тук е важно да се каже, че в онзи период на идеологическо противопоставяне всички научни тези са коригирани от „партийните повели“ и учените не могат да имат собствено мнение, различно от наложеното от ЦК на БКП и в по-широк план от КПСС и СССР.- В този контекст има ли данни за промяна на датировки и исторически факти, които не пасват на тяхната трактовка на определени събития?
– Не съм попаднала на такива данни, включително и в документите от електронния вариант на сборника, които са повече от 1000 страници. Но може би в партийните архиви трябва да се търсят такива следи… Споменатият генерал Савченко от КГБ препоръчва да се използва информацията, която имат съветските учени. Но в случая става дума по-скоро за политическата информация, която изпратените в чужбина офицери на прикритие и агенти трябва да набират. Искам да подчертая, че хората, работили за културно-историческото разузнаване, винаги обясняват своето сътрудничество с патриотични подбуди. Този отдел наистина изглежда най-невинен от гледна точка на повлияването му върху човешки съдби – на пръв поглед сякаш го няма слухтенето и обичайните доноси срещу други хора. Но не е точно така, защото част от оперативните работници трябва да правят „наводки“, т.е. да посочват на ДС подходящи за вербовка и изпълнение на оперативни задачи свои колеги, подчинени или студенти. А това съвсем не е безобидно. От друга страна, се занимават и с кражби и проникване в обекти. Всъщност, смешно е да се нарече „проникване“ влизането в една западноевропейска или американска библиотека, в която описите и архивите са достъпни за всички научни работници, дори от социалистическия лагер…- Но сигурно е имало и по-сериозни опити за „проникване“ до културни паметници?
– Разбира се, има и операции, свързани наистина с проникване, в оперативния смисъл на думата. Получава се например информация, че в София гостува американски учен – обект „Майкъл“, който носи със себе си микрофилми на славянски ръкописи, заснети в други държави. Решават да се проведе мероприятие „Г“ в хотелската му стая, т.е. в негово отсъствие оперативни работници да влязат и да преснемат онова, което представлява интерес. Създава се организация „Майкъл“ да бъде поканен на официална вечеря. В ресторанта го наблюдават – да не би да прекали с алкохола и да си тръгне по-рано. През това време „нашите“ хора влизат в стаята му и изпълняват задачата си. Ето така се придобиват културно-исторически паметници…- А какво се случва, след като „се придобие“ един културно-исторически паметник по този начин?
– Ето това е много уместен въпрос. Реализацията на крадените паметници в някои случаи е направо рискована, защото може да предизвика не само международен скандал, но и съдебни дела и сериозни разходи. Съвсем накратко ще обясня каква е практиката. Пристига един „придобит по разузнавателен път“ материал от чужбина. Оперативният работник, който го приема, пише кратка първична оценка и писмо по стандартен образец, което съдържа описание, степен на секретност, лицата, които не бива да имат достъп до материала, предложение за реализация, срок за оценка и срок за реализация, особени препоръки, ако има такива. С това писмо материалът отива при председателя на Междуведомствената комисия (Л. Живкова до смъртта й), оттам при сътрудника в сектор „Културно наследство“ при Главно управление за културни връзки в чужбина. В зависимост от характера и степента на секретност материалът отива след това за оценка или в Експертния съвет към „Културно наследство“, или ако е поверителен – в Националния исторически музей (НИМ). Материалите, които могат веднага да се публикуват, се предават на съответните лица и институции. Засекретените материали остават на съхранение в НИМ, а тяхната оценка се прави от оперативния работник на 14 отдел, който работи там на прикритие. Отчитането на придобитите материали се прави в бюлетин, изготвян периодично от 14 отдел.- Споменахте „срок за реализация“…
– За засекретените материали този срок очевидно не е кратък. Търси се подходящ момент и начин за публичното им оповестяване и пускането им в научно обращение. Васил Гюзелев (агент „Вълчанов“) например предлага Мадридският препис на хрониката на Йоан Скилица да бъде публикуван с участието на испански специалисти –археографи заради липсата на разрешение от страна на Националната библиотека в Мадрид, лошата печатна база у нас и твърде големите разходи. Съдбата на спасените в края на Първата световна война от български войнишки отряди по молба на проф. Богдан Филов движими паметници на културата от манастирите край Охрид, Серес, Драма и Косово до днес не е съвсем ясна. След войната България е трябвало съгласно Ньойския договор да върне тези културно-исторически ценности, но тя отказва да спази тази клауза, или поне я спазва частично. Конкретно за ръкописната сбирка от манастира „Св. Богородица Козиница“ в сборника има два документа. Единият е агентурно сведение на агент „Богдан“ (Божидар Димитров) до „Крум“ (Ал. Фол), в което той предлага архивът на „Козиница“ да бъде издаден съвместно с гръцката секция на Парижкия палеографски институт. Вторият документ е Паметна бележка от началника на 14 отдел от съвещание при М. Миланов в Съвета за духовно развитие при МС, проведено на 20 януари 1988 г. Сред присъстващите са Аксиния Джурова, Дойно Дойнов и Божидар Димитров. Споменава се, че е поръчано от Г. Йорданов да се обсъди състоянието на ръкописната сбирка и да се предложи как тя да бъде използвана. Джурова съобщава, че скоро ше бъде окончателно готово хранилището за настаняване на сбирката в комплекса на проф. Иван Дуйчев в Бояна. Вътрешният министър Д. Стоянов бил дал съгласието си да започнат реставрация и консервация на материалите. Становището на Джурова във връзка с втория въпрос е „да бъде разкрита част от колекцията, като се представи като налични ръкописи от сбирката на покойния проф. Дуйчев, без да се споменава за наличието на поредица.“ Едва ли има нужда от коментар това предложение… След като комисията по досиетата обяви, че Джурова е сътрудничила на Военното разузнаване, в едно твърде лаконично интервю тя заяви, че няма от какво да се срамува, защото е спасила една сбирка ръкописи – очевидно има предвид „Козиница“.- Спасила от какво?
– В случая – предполагам, че от лоши условия на съхранение. В документите е описано в какви ужасяващи условия са съхранявани „придобитите“ културно-исторически паметници – както в 13 стая на 13 етаж в сградата на ПГУ на ул. „Хайдушка поляна“, така и в едно от прикритията на 14 отдел на ул. „Ангел Кънчев“ №4. Това е „грижата“ на БКП по опазване на българските паметници на културата…- Културно-историческото разузнаване не е ли работило и във връзка с т.нар. възродителен процес?
– О, разбира се, че е работило. Всъщност до смъртта на Людмила Живкова и честването на 1300 години България дейността на отдела е подчинена изцяло на нейните амбиции и кръга около нея и може би затова по-малко внимание се отделя на тази тема. От края на 1985г. обаче датира предложението оперативната работа на 14 отдел да се пренасочи към „възродителния процес“ – и забележете – уточнен е и срокът на това пренасочване: до 1990 г. Задачите пак са традиционните – да се издирват и придобиват по оперативен път документи, „свързани и подпомагащи възродителния процес“, документи за потурчването и помохамеданчването на българите, да се провеждат специални мероприятия за противодействие на основните ненаучни схващания за българското културно-историческо развитие по време на Османското владичество, както и да се подбира и вербува подходяща агентура за решаване на тези задачи. Вторият период от съществуването на отдела за културно-историческо разузнаване минава под знака на „възродителния процес“.- Говори се, че този „процес“ е общо дело с КГБ?
– Има основание за такова твърдение. На споменатото съвещание през далечната 1974 г., когато обсъждат дейността на отдела, съветникът от КГБ Мордвинцев казва, че е целесъобразно да се обърне особено внимание по въпроса за българо-мохамеданите и да се издирят документи, доказващи принадлежността им към българската народност. За мен обаче най-лошото през този период е, че ДС впряга млади учени и интелектуалци, от които иска да подпомогнат популяризирането на т.нар. възродителен процес – чрез научни разработки, книги, филми. Един от основните „наводчици“ на културно-историческото разузнаване, работещ на прикритие в Софийския университет, е настоящият декан на Историческия факултет. Същия, когото „демократично“ настроени младежи искаха да номинират за Човек на годината заради някакви смели изказвания по адрес на Бойко Борисов, докато беше премиер. А той се оказа не само човекът, посочвал свои колеги на ДС като подходящи за разработка и вербовка, взимал почти 30 години паралелно заплата от разузнаването и от Алма Матер, но и участник в несполучилата операция „Корона“ на 14 отдел за кражбата на царския архив. През 1986г. дори като оперативен работник поема ръководството на операцията. Много мога още да говоря, защото съм изчела десетки документи, свързани с работата на 14 отдел по време на „възродителния процес“. Друг колега на Митев, разработвал османисти, е печално известният бивш банкер Цветан Начев… Но мисля, че тази тема е предмет на отделен разговор, защото тук вече става дума за човешки съдби.За да приключа обаче темата за „придобитите“ по оперативен път културно-исторически паметници, ще кажа още нещо. През последните години Божидар Димитров започна да прави изложби с непоказвани експонати от секретния фонд на НИМ. На официалния сайт на НИМ пише, че секретният фонд е формиран от паметници на културата, събрани през 1916-1918 г., по време на Първата световна война, от църквите и манастирите на българската автокефална архиепископия. Питам се къде са останалите „придобити“ по оперативен път от 14 отдел-ПГУ материали, които са предавани през годините на НИМ. В чия частна колекция са попаднали и кой ги е изтъргувал?И за илюстрация ще разкажа една история. На 7 януари 1986 г. в НИМ е предадена страхотна колекция марки и филателни материали, събрана в 26 класьора. Била е собственост на българина д-р Антон Калоянов, „придобита“ е от 14 отдел незнайно как след неговата смърт в Западна Германия. Колекцията е оценена на приблизително 1,5 милиона западногермански марки. Справката за извършеното предаване съдържа и една „приписка“ – като в старите ръкописи, на началника на 14 отдел полк. Авджиев, която гласи следното: „На служителите, които ще опишат класьорите, е казано, че ние разполагаме с копие от тях, снето на микрофилм, с оглед да се предотврати присвояване. Такова копие при нас няма.“Излиза, че начинът на съхраняване на „придобитите“ от ДС чрез кражба ценности предпостави следваща кражба.Тоест какво се получава? До едно време кражбата е държавна политика на комунистическа България, извършвана чрез външното разузнаване на ДС, а след това – в демократична България, кражбата става лична политика.За мен това е голямата стойност на този сборник, защото позволява да се зададе най-сетне публично и официално въпросът къде са откраднатите от ДС паметници на културата?
Това казва журналистът Мария Дерменджиева пред Рени Нешкова в интервю за ГЛАСОВЕ. Тя е автор на редица текстове и сборници за дейността на бившите служби на ДС.