„Кръстникът“ и българските политически „донове“

„Кръстникът“ и българските политически „донове“

„Властта е отговорност за живота на други хора.“, казва Дон Корлеоне в баналния филм „Кръстника“, направен по-още по-баналната едноименна книга. Филмът го гледам за 1001-ви път. С досада и известно скрито любопитство, защото дефинира много неизвестни.
И това определение за властта, което не е политологично, социологическо или антроположко ми извиква въпрос: Дали нашите управници се вместват в него? Разбира се, че не. Ако нашите управници отговаряха само за фамилиите си, може би щяха да се докоснат до смисъла на това определение. Всъщност те отговарят за фамилиите си, в частност за любовниците си, като опосредстват тази отговорност през безотговорността си към ония, които формално ги избират.
Изглежда сложно, но е много просто. И липсата на тая отговорност или опосредстването й прави нещата твърде пошли и много отвратителни.
Не се правя на Макиавели. Не съм бил политик. Не познавам на експертно ниво механизмите на властта. Затова си обяснявам нещата по тоя елементарен начин, с аргументи от видимата част на властта, киното и художествената литература.
В цялата тая объркана материя се промъква и едно съмнение – за доверието. Доверието към Дона е базирано на страха, предизвикан от задълженията, които имаш към Дона. Доверието към политика, който е поел отговорност не само за фамилията си, се базира на алчността, която е основен мотив на политика в кариерата му и перманентната му страст да лъже избирателите си.
У нас е още по-сложно. тъй като едни „донове“ яхнаха властта и съвсем объркаха нещата в пейзажа. Тоя пеязаж едва ли някой безстрастен и независим наблюдател би могъл да го проумее и разбере. А като прибавим и балканските подправки, нещата стават повече от хаотични.
Оптимизмът е направо невъзможен.
Извинете ме, че ви набутах в тия невъзможности.
Любо Кольовски