В КОРАБА НА ГЛУПЦИТЕ

В КОРАБА НА ГЛУПЦИТЕ

Един невеж ум не е абсолютно празен съд, той е пълен с каша от неподходяща или подвеждаща житейска опитност, теории, факти, интуиции, стратегии, алгоритми, евристики, метафори и предчувствия…
През април 1995 г. някой си Макартър Уилър решава да обере две банки в Питсбърг. 44-годишният мъж обилно намазва лицето си с лимонов сок, напълно убеден, че щом лимоновият сок може да се използва като невидимо мастило, и лицето му ще остане невидимо за охранителните камери.
Разбира се, глупавият обирджия е арестуван за по-малко от час. Но най-заинтригувани от случая не са криминолозите, а двама психолози от университета „Корнел“ – Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер. Те се интересуват кое е направило свръхнекомпетентния Уилър толкова уверен, че номерът му ще успее.
Четири години по-късно двамата публикуват изследването си върху когнитивното изкривяване, което ще стане известно като „Ефект на Дънинг-Крюгер“. Той накратко гласи: действителната компетентност често отслабва самочувствието, тъй катокомпетентните хора погрешно допускат
че другите са носители на еквивалентно на тяхното знание. Неквалифицирани индивиди като Уилър също страдат от погрешна самопреценка, само че тя се изразява в усещане за превъзходство над останалите. Некомпетентността не ги прави дезориентирани, объркани и предпазливи, а тъкмо обратното – те „са благословени с неуместна самоувереност“.
Дънинг обяснява: „Един невеж ум не е абсолютно празен съд, той е пълен с каша от неподходяща или подвеждаща житейска опитност, теории, факти, интуиции, стратегии, алгоритми, евристики, метафори и предчувствия. За съжаление на него му изглеждат точни и полезни знания, които той натрапва със самочувствие и възхищение от себе си.“
Впрочем немецът Себастиан Брант забелязва самоувереното невежество още през 1491 г., когато пише поемата си „Корабът на глупците“: „Глупак е, който не престава
край себе си да вдига врява,
да празнодумства, да се ежи
с небивалици и брътвежи.“
Горе-долу по същото време и нидерландският художник Йеронимус Бош рисува картината „Корабът на глупците“ – лодка с разклонено дърво вместо мачта, на която плават неизвестно накъде монах, монахиня с лютня, пияници, клоуни и прочие развеселени от обилната храна и вино типове. През Средновековието така наричат корабите, на които товарели прокажените и психично болните, за да бъдат изолирани от „нормалните“, но в алегорията на Бош същинските глупци са други, те са в онази разпищолена компания…
Тъкмо разпищолването е и най-неприятният ефект от овластяването на самоуверената некомпетентност, на хора като Макартър Уилър, в чиито глави цари даже не каша, а тюрлюгювеч от съмнителна опитност и още по-усъмняващи хрумвания. Казвам го не с намерението да ги обидя, а защото те са опасни и могат да се превърнат в истинско бедствие, от което ще страдаме всички.
Красноречив пример – за пореден път здравният министър д-р Петър Москов реши да се появи по телевизията, за да си направи кризисен пиар, тъй като„реформата“ му среща все по-голяма съпротива
Това обаче беше грешка като с лимоновия сок – той си въобрази, че ще го харесаме, а се получи обратното. Със самохвалното си, самодоволно, самовлюбено, суетно, на моменти агресивно, но като цяло абсолютно неадекватно поведение Москов ужасно ни разтревожи от перспективите пред родното здравеопазване. Вярно, не повтори, че „всеки директор, който се възпротиви на идеята за сливане на болници, ще бъде отстранен“ и „ще го бия с пръчки“ (с този болшевишки аргумент уволни шефа на печелившата болница „Св. Иван Рилски“ – б.а.), но пък „каза“ доста повече с онзи странен блясък в погледа си. Гарниран със собственото му признание, че често пие алкохол, при това сам, този блясък не остави никакво съмнение колко има да патят и лекари, и пациенти, когато министърът получи правото да преструктурира болници.
Все пак добрата новина е, че на власт още не е служебното правителство на Георги Близнашки, чийто здравен министър д-р Мирослав Ненков сподели по БНТ: „Аз съм твърдо за тоталитаризъм в здравните среди! Трябва да стане като в Северна Корея, макар че разстрелът на един човек няма да реши проблемите в здравеопазването.“ Каза го, естествено, на шега, ама шега, шега, колко да е шега? Особено на фона на информацията, че в Северна Корея наистина бил екзекутиран със зенитна установка(!) министърът на отбраната, понеже заспал на армейско събитие в присъствието на лидера Ким Чен Ун…Като стана дума за отбрана
няма как да не отбележа ефекта „Дънинг-Крюгер“ и при военния министър Николай Ненчев. Лидерът на БЗНС, част от Реформаторския блок, също самоуверено шества из телевизионните студиа и няма ни най-малка представа какви ги говори. За да го припознаем като пръв поборник на евро-атлантическата идея, той даже изръси, че му предлагали подкуп за модернизацията на руските изтребители МиГ-29. Заради това той дълго ще дава обяснения в прокуратурата, само че междувременно решителната му некомпетентност причини достатъчно поражения.
Ненчев уволни шефа на Военното разузнаване – една от най-дискретните служби в държавата, за която всички негови предшественици не пестяха високите си оценки. Остави първия военен в държавата – вицеадмирал Румен Николов, без екип и единствено с… чистачка, докато членовете на политическия кабинет на министъра се увеличиха от 8 на 10 души. Едно от най-печелившите дружества на МО – „Снабдяване и търговия“ ЕООД, се превърна в хранилка за съселяни от родното му Кукорево и за съпартийци от БЗНС. За малко да лиши България и от въздушна отбрана, само и само да изкрънка допълнителни 4 милиарда за „модернизация на армията“ със стари натовски бракми!
Е, за да съм справедлива, трябва да уточня, че ангажиментът за увеличаване на бюджета ни за отбрана беше поет от президента Плевнелиев на срещата на НАТО в Уелс през септември миналата година.
Без да се допита до никого
тъй като по онова време цялата власт беше в ръцете на назначеното от него служебно правителство, държавният ни глава там е дал и обещания, за които и не подозираме. Нищо чудно, например, да е казал, че ще поканим Далай Лама, за да подразним Пекин в името на евро-атлантическата солидарност. Както се разбра, Плевнелиев изобщо не знаеше, че ламата е бил у нас още през 1991 г., което обяснява защо при посещението си в монголския будистки манастир „Гандан тегчилен“ обеща на монасите най-сетне да го поканим. Но поне беше мил – сърдечно покани и тях, „когато имат път към България, да заповядат“…
Доколкото това съвсем не е единственият гаф на президента, а незначителна брънка от поредица демонстрации на лъчезарна некомпетентност, поне се надяваме, че в края на мандата си ще започне да се готви малко по-сериозно. Това обаче става с четене, четене и четене, а очевидно тъкмо четенето не е най-силната му страна. Иначе чете, разбира се, разни написани му речи, на моменти даже ги срича с апломб. „Дрън-дрън-дрън“, „мрън-мрън-мрън“, подигра му се Велислава Дърева, но не беше съвсем права – президентът ни все пак може да чете.
То и министърът на икономиката Божидар Лукарски може да чете – при дебатите за Трансантлатическото партньорство за търговия и инвестиции (TTIP) в парламента успя да прочете на глас написаните му дитирамби. В продължение на 20 минути обясняваше колко е хубаво законодателните идеи за търговия и инвестиции да се съгласуват с наднационална евро-американска комисия с корпоративно участие, само детонакрая развали работата
с признанието, че… не е прочел самото споразумение. Дори сайт, който е близък до т.нар. реформатори, си позволи да се възмути: „Като отговор на журналистически въпрос стана ясно, че министърът на икономиката не е чел споразумението, а е запознат с него на база разговори с негови колеги от ЕС. Обиден от въпроса, че е направил реклама на TTIP, без да споменава евентуалните му негативи, той каза „Като те е страх от мечки, не ходи в гората“ и че никой не е казвал за TTIP, че е „само цветя и рози“…
Днес Макартър Уилър би трябвало да е на 64 години и отдавна да е излязъл от затвора. Съмнявам се, че е поумнял, но твърдя, че ако не беше намацал лицето си с лимонов сок, науката щеше да изгуби много. А може и да греша – още през 1969 г. проф. Лоурънс Питър извежда прочутия си принцип: „Във всяка служебна йерархия хората биват повишавани до нивото на тяхната некомпетентност.“ Вдъхновен от него, по-късно Скот Адамс публикува в „Уолстрийт джърнъл“ серия от карикатури за „идиотите, издигнати на ръководни постове“ и ги събира в книгата „Принципът на Дилбърт“. Героят му Дилбърт е просто един „малък човек“, шут, който не се свени да шамаросва с думи оядената и разпищолена върхушка. И който непрекъснато мечтае да я натовари на салове, лодки и кораби, защото е безкрайно уморен от глупци.Любослава Русева
в. Преса