Краси Аврамов пред Life: Навремето хората заговаряха помежду си с понижен тон, като ме виждаха
Краси Аврамов пред Life: Навремето хората заговаряха помежду си с понижен тон, като ме виждаха
Красимир Аврамов е утвърдено име на музикална сцена още от 90-те години на миналия век, когато специално място на нея му отрежда неговият изключително рядко срещан и необикновено висок мъжки глас, чийто диапазон се разпростира в 4 октави, или над 36 тона. Благодарение на него той мигновено се превръща в единствена по рода си сензация, която няма еквивалент, тъй като вокалните му способности не могат да бъдат сравнявани с тези на който и да било друг роден изпълнител. Сами по себе си, те са истинско явление, което дотогава никой у нас не е подозирал, че може дори да съществува.
Въпреки забележителната кариера, която изгражда в страната ни, той взема решението да я напусне, понеже мечтите му не могат да се поберат в нейните предели. Ето как Човека глас, както всички са започнали да го наричат след като надпява автомати „Калашников“, изчезва без каквото и да било предупреждение от светлините на прожекторите. Захвърляйки всичките си постижения, той се впуска в преследване на най-смелите си копнежи, отвели го в Съединените американски щати, по чиито улици лицето му вече не е разпознаваемо, както в България.
Вижте снимки на Краси със световните звезди >>
Вместо обаче да го обезкуражат, премеждията, през които преминава на чуждата земя, го мотивират да се бори още по-смело за онова, което иска. Така след по-малко от десетилетие, прекарано в Лос Анджелис, името му се озовава по всички таблоиди, отразяващи присъденото му от „LA Music Awards“ високо отличие „Superstar of the year“. Не след дълго Градът на ангелите осъмва с неговия образ, оповестяващ предстоящия му концерт в прочутия „Kodak Theatre“, днес вече преименуван на „Dolby Theatre“, в който всяка година се раздават престижните награди на американската Академия за филмово изкуство и наука. И до днес той остава единственият българин, който може да се похвали с подобно постижение.
В момента изпълнителят на „Parole“, който всъщност е основоположник на жанра попера, съчетаващ по един наистина възхитителен начин звученето на модерния поп с това на класическата опера ведно, работи усилено над шоу-спектакъл, който ще се състои на 13-и септември на мястото, превърнало го навремето в най-ярката звезда по нашите географски ширини, а именно Античния театър в Пловидв. Желанието му е да направи там грандиозно представление, точно като онова, поставено от него в Дома на Оскарите, което тогава задокеанската преса описва като неповторимо зрелище. Повече за предстоящото събитие разберете от самия него в едно специално, откровено и емоционално интервю, което той даде за Life.dir.bg:
Здравей, Краси! С теб разговаряме малко повече от две седмици преди твоят концерт-спектакъл „Български свят“ да се състои на една от най-емблематичните сцени у нас, а именно тази на Античния театър в град Пловдив. В тази връзка искам да те попитам как вървят приготовленията за събитието?
Знаеш ли, ако ми бе задал същия този въпрос преди някоя от изявите ми в миналото, сигурно с напрегнат тон щях да ти отговоря, че с екипа ми работим под пълна пара, изпаднали в шеметна надпревара с времето. Сега обаче съвсем спокойно ще кажа, че както гласи девизът, за който се твърди, че първият римски император Октавиан Август неизменно е следвал, бързаме бавно. С годините не само разбрах, но също така и се убедих, че успехът зависи от добрата подготовка, а за да бъде тя такава, то не бива да я пришпорваш, без значение колко големи могат да бъдат вълнението и нетърпението, които я съпровождат. Подобно на всеки друг процес, този също трябва да бъде прецизно осмислен и да се случва постепенно, иначе в опитите си да го ускориш, може без да искаш да го провалиш. Достатъчно е да бутнеш един от изграждащите го елементи, за да събориш останалите, постигайки домино ефект. Знаеш, понякога именно малките камъчета преобръщат каруцата…
Купи билет
В такъв случай да разбирам, че все още не сте приключили съвсем с организацията?
Не, тъй като мащабът на предстоящото събитие е огромен. Въпреки това сме в заключителния му етап, през който остана да нанесем финалните щрихи. Това обаче не е толкова лесно начинание, колкото навярно звучи, понеже трябва да сме напълно убедени, че всеки един детайл от множеството компоненти, изграждащи този грандиозен проект, е изпипан до съвършенство. Не бих се примирил с нещо по-малко от това. За добро или лошо, а понякога и двете накуп, съм изключително взискателен и прецизен в работата си, дотолкова, че държа всичко, дори онова, което не е моя отговорност, да бъде такава. Не че нямам доверие в хората, с които си сътруднича, напротив, напълно вярвам в техните способности, просто не мога да си представя да не бъда част от всеки един аспект по реализирането на собствените ми мечти, защото за мен „Български свят“ е точно това – блян, за който от дълго време насам копнея с цялото си сърце. Поради тази причина за осъществяването му влизам в различни роли – търся инвеститори, давам идеи за дизайна на плакатите, селектирам музика, комуникирам с всички участници, обвързани с проекта, които са над сто и петдесет души…
С други думи за този концерт от Човека глас си се превърнал в Човека оркестър, така ли?
Да, може да се каже (смее се), но само за неговата най-ранна и първоначална фаза, провеждаща се извън сцената, понеже на нея няма как да изпълнявам подобна функция, заменяйки над 120-те артисти, които ще излязат пред публиката заедно с мен. Представяш ли си какво би се случило, ако се опитам да го сторя? Тогава, може би за първи път в живота ми дотук, с право биха ме обявили за луд (смее се). По-важното е, че вече сме отметнали най-съществената част от подготовката за шоуто. Например аранжиментите на песните, които ще изпълня във вечерта на 13-и септември, са напълно готови. Безкрайно щастлив съм, че с тях се заеха двама изключително талантливи композитори, а именно Румен Бояджиев-младши и Добромир Кисьов, които вдъхнаха нов живот на музиката ми… и то какъв! По принцип не съм от хората, които лесно се разплакват, но когато за първи път изслушах преобразените от тях песни, очите ми се изпълниха със сълзи. Трудно бих описал с думи магията, изграждаща онова, което чух, но мога да кажа, че всяка от мелодиите, преобразувана за изпълнение от симфоничен оркестър, какъвто ще свири, докато аз пея, е напълно достойна да звучи във филм. Толкова силно е въздействието им! Благодарен съм на Бог, че ме срещна с тези двама души, защото те успяха да надзърнат сякаш в душата ми, като не само разбраха точно колко вълнуващо си представям музикалното пътешествие, на което искам да отведа публиката, но и дадоха всичко от себе си, за да го направят такова.
Коя част от реализирането на проекта, за който говорим, определяш за най-трудна?
Когато човек проявява повече смелост в желанията си от тези на останалите, демонстрирайки дързост, надскачаща наложения допустим за тях лимит, то всяка част от стремежите му е такава. Повечето хора днес или са се простили със собствените си копнежи, спирайки да вярват в тях, или вече са постигнали онези, които в миналото са си поставили, отказвайки се от преследването нови. Първите просто няма как да подкрепят мечтите и амбициите на някой друг, а вторите трудно биха го направили, дори и да имат възможност. А това е тъжно, защото културата има нужда от опора. Все пак не е ли тя онова тъй съществено нещо, разграничаващо и отличаващо ни от безмилостните зверове, които не познават добротата и милосърдието? В този ред на мисли ще призная, че търсенето на инвеститори, бе най-тежко. Вярно е, че изкуството, в чиято сърцевина е заложена възможно най-чистата форма на безкористност, понеже службата му е насочена към обществото, а не към неговите създатели, никога не се е радвало на безгрижно съществуване, лишено от усложнения и страдания, само че напоследък като че ли съдбата му съвсем се стъжни, тъй като все по-рядко намира покровители. Повечето хора, които могат да му станат благодетели, сякаш са забравили неговата стойност, или я приписват на неща, лишени от такава. За ситуацията вероятно допринася и фактът, че в настоящия век всяко появило се недоразумение се опитва да мине за изкуство, обърквайки всеобщата представа за истинския му образ. Не знам… Аз обаче съм щастлив, че успях да намеря съмишленици, които повярваха в „Български свят“ и застанаха зад него, оценявайки по достойнство неговата същност и значимост.
Това няма да бъде първата ти изява в Амфитеатъра на Града под тепетата.
Не, и преди съм изнасял представления в неговите предели.
Нещо повече, именно в тях навремето актрисата Латинка Петрова ти даде прозвището, с което си известен днес, след като тогава надпя автомати „Калашников“. Колко време мина от последния ти концерт там?
Истината е, че е повече, отколкото исках – над две десетилетия.
Защо чака толкова дълго, за да се върнеш на същото това място? Със сигурност си можел да го сториш много по-рано.
Прав си, можех, но не исках да го направя, не и докато не развия самия себе си като артист, позволявайки на изпълнителя, който тогава бях, да израсне още, за да бъде достоен за тази сцена. На мнение съм, че не всеки, който е в състояние да си плати наема за нея, я заслужава.
Обзалагам се, че ако сега успеем да намерим и попитаме някои от хората, които са били сред публиката на последния ти концерт там, те няма да се съгласят с теб, посочвайки, че по онова време си имал напълно заслужено място на нея. Доказателство за това е фурорът, който предизвика тогава. Да не забравяме, че в онзи период не едно издание написа, че си една от малкото истински звезди на родната музика, като дори те сравняваха с Джордж Майкъл.
Вярно е, само че аз исках онова, което представя следващия път там, действително да остави без дъх присъстващите, които дълго да си спомнят на какво са станали свидетели. В представите си виждах спектакъл, по-голям дори от този, който направих в Дома на кино наградите „Оскар“. Затова търпеливо чаках момента, в който ще мога да го поставя у нас. Освен всички артисти, които ще бъдат с мен на сцената, като световната цигуларка Карън Бригс, работила както с мен, така и с гръцкия композитор Яни в едни от най-големите му проекти, Симфоничния оркестър на БНР, който ще бъде под диригентството на талантливия Димитър Косев, Хора на пловдивските момчета, Камерния хор „Иван Спасов“, Квартет „Славей“, 100 кила, „Калин Жечев бенд“, Балета на ДМТ „Стефан Македонски“, тайко барабаниста Такуя, пристигащ специално от Япония, трио „Тринити“ и т.н., подготвяме шоу със светлини, огньове и фойерверки, които ще „танцуват“ по ноти пред очите на публиката. Освен това ще заснемем концерта, който ще премине под патронажа на зам. министър председателя и министър на външните работи – госпожа Мария Габриел, с общо 16 камери, създавайки филм, чиито режисьори ще бъдат Ники Сотиров, който ще е и водещ на събитието, и Кирил Кирилов-Кико. Знам, че съвместно те ще създадат внушителен филм, който планирам да се излъчи не само в родината ни, но и зад океана – по телевизия PBS, чийто ефир вече е показвал емблематичния ми концерт от 90-те в Античния театър. В момента дори сме в преговори с гиганта сред стрийминг платформите – Netflix, в чийто каталог искам тази продукция да фигурира, бъдейки достъпна за нейните абонати по цялото земно кълбо. Това обаче го правя не толкова за себе си, колкото за родината ни. Не напразно съм нарекъл спектакъла „Български свят“, защото в него ще покажем богатствата и ценностите на нашата страна.
Купи билет
Няма никакво съмнение, че всичко, което подготвяш, има безмерна културна стойност. Но нека сега накратко поговорим за това, което си постигнал на предишния ти концерт в Античния театър. Помниш ли някоя интересна подробност покрай него?
Единственото, за което в момента се сещам, е, че това бе последната моя изява, събрала на едно място родителите ми. След нея те така и не успяха да присъстват и двамата на мой концерт, като винаги идваше само единият от тях. Разбира се, от значение е, че след това се преместих в Съединените американски щати, където прекарах над десетилетие, така че макар и да искаха, нямаха възможност да дойдат, за да ме чуят как пея на живо. Всъщност те се разведоха, когато все още бях дете, което допълнително усложни цялата ситуация. Не е като да таяха неприязън един към друг, но като че ли не успяха да преодолеят чувството за неудобство в малкото поводи, в които им се налагаше да застанат очи в очи. Ето защо, макар никой от тях да не го е изричал гласно, сякаш предпочитаха да избягват подобни срещи, въпреки безграничната любов, която изпитваха към нас с брат ми. Естествено, докато бяхме малки, ние с него постоянно се опитвахме да ги съберем, дори това да означаваше просто да ги накараме да застанат лице в лице поне за кратко, като наивно си мислехме, че по този начин рано или късно ще ги накараме да разберат, че са допуснали грешка, чието страдание се разпределя между всички ни. Така де, кое дете не иска майка му и баща му да бъдат щастливи заедно? Това обаче така и не се случи… Те продължиха с животите си по отделно, а ние с брат ми се научихме как да разпределяме нашите между техните.
Краси с майка си и брат си
Това е било във време, когато, доколкото знам, на развода се е гледало по особен начин, почти като на престъпление, ако не се лъжа.
Точно така беше.
Как понесохте тази сложна ситуация?
Ако трябва да бъда напълно откровен – мъчително. Когато ни видеха с брат ми по улицата, повечето хора, дори съседи, започваха да говорят помежду си с понижен тон, шушукайки си нещо, за което ние бяхме сигурни, че ни касае. Само къде не ни сочеха с пръст, но не е изключено да са го правили, без да забележим. Наред с това си спомням как един ден се прибрах у дома от училище разплакан, защото учителката ни тайно от мен бе помолила всички съученици да съберат в един кашон свои ненужни дрехи, обувки и други принадлежности от първа необходимост, който най-тържествено ми дадоха пред целия клас, един вид като дарение. Сега знам, че го е направила с добра умисъл, понеже е била загрижена за мен, но тогава се почувствах точно като сираче без родители, които да задоволят елементарните му потребности от облекло, храна и т.н. Наред с това мнозина сложиха етикета „разведената“ след името на майка ми, изричайки определението, с чиято помощ обясняваха за коя жена става въпрос, с доза възмущение и отвращение, сякаш е болна от някаква силно заразна и фатална болест, която сама е пожелала да прихване. Тя обаче не остави приказките им да я съборят. Достойно за възхищение, вървеше из града с високо вдигната глава, като показваше на всички, че е недосегаема за тяхното недоволство или съжаление, причина за които бе проваленият ѝ брак. Все пак за неговия край никой от тях с баща ми нямаше такава вина, каквато му се приписваше – просто не всеки съюз е писан да бъде и понякога независимо колко усилия полагаш, за да го съхраниш, той неусетно рухва. Днес това е по-ясно от всякога, защото двойките постоянно се разделят, някои с причина, други – без такава, но за разлика от преди, сега това не е някакво необичайно и необяснимо явление.
Определено не ви е било лесно…
В никакъв случай, но знаеш ли, родителите ми не съжаляваха за случилото се, въпреки неодобрението на околните. Те до последно пазеха само хубавите спомени от семейния си живот, като никога не позволиха да забравят всички онези причини, които са ги събрали в началото. Крахът в отношенията им не успя да заличи щастието, което са споделили преди него, карайки ги да говорят с лошо за другия, както обичайно често се случва. Винаги съм усещал уважението и обичта, с които всеки от тях говореше за бившия си партньор, особено когато той не бе в същата стая (усмихва се леко). И макар вече да не са сред нас, сигурен съм, че все още се разбират, бдейки заедно над нас с брат ми. Може да звучи налудничаво, но знам, че е така, защото го усещам със сърцето си, което никога не ме е подвеждало.
Майка ти и баща ти починаха преди няколко години, непосредствено един след друг, нали?
Да, и ми липсват ужасно много! След кончината им, често се хващах как, след като ми се случеше нещо хубаво, импулсивно тръгвах да набирам по телефона или единия, или другия, за да му разкажа за станалото… Докато накрая не взех трудното решение просто да изтрия номерата. Не исках да го правя, защото така все едно официално признавах пред самия себе си, че ги няма, но от друга страна, набирайки ги и затваряйки само след секунда, също си причинявах болка. Продължавам обаче все още да ги сънувам, макар вече не толкова често, но вярвам, че това е сигнал, че те ме проверяват, искайки да разберат дали всичко е наред с мен. Обичам ги безкрайно и ще изнеса концерт-спектакъла „Български свят“ в тяхна чест. Античният театър на Пловдив бе мястото, на което за последно ги видях близко един до друг, но смятам, че те отново ще бъдат там заедно, за да ме гледат, виждайки не само изпълнителя, но и човека, в който съм се превърнал, следвайки пътя, по който съм избрал да вървя. Мога единствено да се надявам, че ще се гордеят с мен.
Сигурен съм, че ще бъде точно така, Краси. Благодаря ти за твоята откровеност, позволила ни да се докоснем до човека зад гласа, макар да съм убеден, че не ти бе лесно да го сториш. Пожелавам на теб и „Български свят“ успех!
Аз също благодаря!