Общество

28 May 2014

Прегледана: 732 пъти

Скок без парашут в Бояна при Бойко. Сретен Йосич на един баир разстояние



Когато след десетгодишно копнежно очакване и няколко пропадания с преждевременни раждания, наречени скучно спонтанни аборти, когато след последен шанс за забременяване, при който мама ляга от първия ден и не мръдва от леглото, за да ме задържи, и въпреки това аз не удържам устрема си да се появя със задника напред в седмия месец, когато в един пети ден на декември, увита цялата в памуци, изкрещявам с цялото си кило и осемстотин грама, баща ми изрича сакралното: „Аз може и един ден да съм баща, но ще празнувам идването на дъщеря ми!”, и в някогашния бар „България” във Варна черпи всеки влязъл, защото е станал татко на Веселина…

Когато започвам стремително да падам от кило осемстотин на кило и петстотин и д-р Пасков дори казва, че работата с оцеляването ми е Божия, баща ми отсича: „Ако е инат като мене ще оживее!”. И както винаги, излезе прав.

Години по-късно ме спираха варненци по улиците, които са пили в оня бар „България”, заради дъщерята на Тома Захариев. И сега усещам топлата му ръка нощем, с която държеше моята малка шепичка, протегната от леглото ми към неговата страна на спалнята, защото тогава все още изпитвах ужас от тъмното. Днес никой не може да повярва, че малката пъзла надскочи страховете си, откраднала в онези нощи характера на татко.

Господ ме бе спуснал по стълбата Тук късно, за да мога да се наслаждавам на мачовете му в легендарната славистка тройка с Добромир Ташков и Борлето. Тичах по стадионите с футболистите, на които бе треньор и някога, вече девойка, когато бе скъсал окончателно с футбола, омерзен и огорчен от българската му продажност, правех опити да разбера какво точно искаха от него волгите, спрени пред къщата ни, от които слизаха надути чичковци, канещи го да се върне в „Спартак”.

Татко никога не плю на честта, името и достойноството си. И дали защото съм била попивателна, или просто божията аритметика ни бе оплела в една удивителна синхроничност, аз бях същата „кривотия” като него и никога не падах на колене пред мерзавците. Възпитанието не включваше обясненията, нито пък ми изнасяше проповеди какво може и какво не. С него някак от само себе си се разбирахме без думи, дори и тогава, когато вършех точно онова, което го вбесяваше.

Бях кинта и двайсет. Едно набито, бързо пайтаче, което спортуваше всичко. Бързо ми омръзваше, но пък имах хъс за шампионската лига. При първият ми и единствен опит да вляза в Спортното училище с „лека атлетика”, заедно с татко извървяхме пеша, покрай лозята, пътя до стадион „Юрий Гагарин”. Дланите ми се потяха от притеснение, вървях като на заколение и вътре в себе си, виждайки едни високи расови „кранти” около себе си, се бях предала. Татко ми подаде едно парченце шоколад „Крава” и някак нехайно подхвърли:

- Какво беше казал Белю Пушилката?

По онова време четях Джек Лондон. Ококорих очи:

- Човек не е победен, докато не са го победили… – тупна ме по

дупето татко и аз хукнах след вятъра, за да покривам нормативите.


Резултатите ми бяха великолепни, но по онова време ръстът имаше огромно значение, а от него губех страшно много точки, защото бях на дъното на таблицата по норматив за височина. Не влязох в първата група приети. Останах сред първите резерви. В началото на септември, получихме официална покана да се явя на допълнителен изпит за попълване на бройката на приетите в Спортното училище. Нямаше никаква логика в това да се прави допълнителен изпит, нито пък да си пълнят бройките, които необяснимо защо не бяха приели веднага от раз, а набутали като резерви. Татко отсече:

- Аз с детето си кепазе няма да ставам. – и не отидох. Въздъхнах облекчено, защото без да се бяхме наговаряли, носехме едно и също усещане – или бяхме първи в класацията, или изобщо не участвахме в някакви натъкмени съзтезания.

По-късно се втурнах след омайващото влюбване в сцената и кандидатствах ВИТИЗ докато разбрах, че дори и стигнала до последния изпитен „кръг на Ада”, това не означава, че си Роми Шнайдер. Нищо, че и тя беше зеленоока. Паралелно се явявах на кандидат-студентски изпити по литература и история за „българска филология” и за ужас на всички мои учители, които ме обявяваха за безспорен талант, получавах двойка след двойка. По онова време темите се пишеха задължително с „увод, изложение и заключение”, учеха се предварително наизуст, а аз я карах като Джени в цъфналата ръж и пишех творчески есета.

Младостта ми беше шеметно „груви” като се изключи, че за да се явя на поредното кандидат-студентско фиаско се изискваше задължителен трудов стаж от осем месеца.

Всичко, което съм като характер освен на Бог, дължа и на татко. Беше футболист – легенда, треньор, всички го знаеха, но никога не ме уреди някъде. Докато останалите се бяха наместили по топли бюра, аз мачках кисело зеле в бидони с циганите – най-страхотните безхитростни колеги, които съм имала и досега – в консервения комбинат във Варна. После шлайфах планки на една бор машина, от която показалците ми бяха вечно разкървавени, защото заблеяна в облаците вместо в алуминия, подлагах пръстите си на свредлото. И от там ме уволниха, заради голямата ми уста, защото вдигнах скандал на началника на цеха, а от баща ми изядох два здрави шамара, че отказах да отида на задължителната манифестация на 1 май. Не че не ме разбираше, но искаше да ми спести безумието от последствията на това да не отидеш на задължителна манифестация и да пееш „Да живей труда”.

По онова време нощите на нас – варненските тарикатчета – минаваха по почина: „по-добре на колене пред бара, отколкото прав пред струга” по дискотеките на Златни пясъци.

Бяхме едно изумително странно общество, което слушаше „Дженезис” и „Куул енд дъ генг”, танцуваше до четири призори и след затварянето на дискотеката, завераджийски псуваше Тодор Живков и социализЪма. На Златните бъкаше от куки, но никога никой не ни дръпна, заради антидържавните сквернословия.

Варна беше непостижимата Европа на България.

Четяхме Кафка, Макс Фриш, Джак Керуак и Херман Хесе, и всеки като един степен вълк пъплеше към своята нирвана. Ходехме облечени като западняци, защото купувахме дрехи от тях и бяхме другата България, онази, която имаше една стена по-малко.

Четвъртата стена бе свободата на морето.

И докато при мен нещата винаги вървяха контра, и докато съучениците ми прилежно и без никакви сътресения вече преполовяваха висшето си образование, аз се нахаках с цялата си прелест в … националната сигурност.


На КПП – Летище – Варна откриха няколко временни сезонни бройки за волнонаемни служители и ме взеха без никакви съмнения и заради баща ми. Като всеки приключил кариерата си футболист и треньор, татко бе започнал работа на КПП и там се пенсионира като офицер от МВР.

Бяхме изтъпанени на входовете пред гишетата за проверка на паспортите от офицерите на КПП на „Външни линии” и размахвахме едни зумери, с които проверявхме ръчния багаж за оръжие, наркотици и всякакви съмнителни пакети. Машина след машина /така наричахме самолетите/, пътник по пътник минаваха щателен контрол. Бързо схванах, че зумерите пищят на станиола на кутиите с цигари, на опаковките на шоколад и разчитах на ръцете и очите си. Научих се да следя реакциите, маниерите, поведението у пътниците и макар от сегашна гледна точка всичко това да изглежда смехотворно първобитно, бяхме непробиваеми. А и беше безценен опит, който нямах представа, че ще ми трябва нататък докато скачам без парашут.

По закона на щастливия аджамия още първия ден направих удар. Машината беше „Варна – Амстердам”.

Докато пристъпиха пред мен млади холандци – момиче и момче, ги заподозрях. Натрапчиво спокойни, преиграно флегматични, но в очите им нервно кръстосваха някакви питанки, които ме дразнеха. На първи взор изобщо не даваха вид, че трябва да ги ровиш детайлно, но пак ви казвам, нещо страшно ме нервеше, имаше нещо, което чувствах, че е гнило около тях. Бях преровила чантата на момичето и то вече бързаше към гишето за паспортния контрол.

Върнах го. И на дъното на ръчния сак, опипвайки повторно, напипах нещо като дъска, обвита в найлонова торбичка. Беше икона – на вид като онези, които продаваха накуп по сергиите на Златните и Варна. Тя взе да се поти и да ръкомаха: „Подарък! Подарък!”. „На баба ти фърчилото подарък”, си мислех, докато докладвах на Васко Германеца – един страхотен мъжкар – офицер от КПП-то. Изведохме ги до митницата, иконата се оказа много ценнна, открадната от български манастир, а самолета излетя без холандските влюбени гълъби.

Дневна, нощна, два дни почивка, „Ротманс”-а по петдесет цента, които си купуваш за петдесет стотинки, влизайки на територията на „Външни линии”, където имаше барчета, които боравеха с всякаква валута, включително и български левове, с покер или белот от два до четири през нощта в малкия промеждутък на тишина преди обработването на самолета до Острава – всичко изглеждаше като безкраен купон.

Докато не отвлякоха първия самолет.

Години по-късно, след атентата на бургаското летище „Сарафово” през 2012 година, когато всички журналисти се упражнявахме върху темата, щях да знам разликата между това мъже или мекотели ръководят националната сигурност на България.

Бях работила с мъжете…


Любо Ялъмов, шампион по стрелба и офицер от КПП – Варна, проникна в самолета и стреля по единия от похитителите, който беше нарязал шията на стюардесата, държейки я здраво през гърдите. Единственото, което разби първоначалния план, бяха българските обувки на офицера Милков, който владееше чудесен немски и когото иначе бяха облекли в перфектна австрийска униформа, за да преговаря с похитителите. Самолетът се въртеше над Варна, целият град бе затъмнен след спиране тока и светеше само канала край Девня, който трябваше да дава илюзията, че самолетът е отклонен, както са поискали похитителите – към Виена.

Когато офицер Милков застава пред открехнатата врата и заговаря на немски, единият от похитителите се втренчва в обувките му и изкрещява: „Лъжат ни! Това не е Виена!” и тряска вратата на самолета. Тогава влизат през багажното другите и Любо Ялъмов стреля. Години наред по-късно го мъкнаха по съдилища. Убитият похитител се оказа син на „голям човек” от столицата. Любо Ялъмов не искаше да убива, целел се е в рамото, поради ножа, опрян до гърлото на стюардесата, обаче куршумът улучва сънната артерия…

Когато затъмниха Варна и летището, в началото пътниците пищяха и настъпи паника. Ходехме от пътник на пътник и плещехме всякакви глупости, за да ги успокояваме.

Де що похитители се бяха пръкнали, все улучваха моя нощна смяна.

Следващият бе заплашил, че носи куфарче с взрив. Машината пак летеше от София за Варна. Този път всичко мина без стрелба, но бях потресена, когато по стълбичката обезвредени поведоха похитителя с половината му рода. Беше помъкнал и майка си – една селска женица, зачумберена, очевидно не знаеща изобщо къде се намира, но пък за първи път стъпила на самолет и то отвлечен от синът и.

Когато на КПП-то се откриха две постоянни бройки настоях пред татко да удари едно рамо да ме вземат. Баща ми не си мръдна пръстта. И разбира се, се намърдаха други.

- Ти даваш ли си сметка в каква система искаш да влезеш?! – остро и изпитателно се взря в мен татко – Нито ще можеш да учиш литература, нито каквото поискаш. Там пускат само към „Симеоново”…

- Е, какво пък ще уча в Симеоново… – самонадеяно се изрепчих, въпреки че знаех, бях го проучила далеч преди да попадна на КПП-то, когато исках да ставам разузнавачка, кандидатствайки в „Национална сигурност”, че се иска характеристика от ОК на БКП, че те проверяват до девето коляно, а аз нямах шанс – дядо ми по майчина линия бе лежал в лагера „Свети Врач” и бе вечната опозиция…

- Питаш ли ме как съм издържал аз там дотук?! – за първи път отрони с горчивина татко. И аз усетих, че съм сгазила лука.

Искаше да ме предпази от смазващата машина. Знаеше голямата ми уста, непримиримостта ми, лудостта ми към справедливост и виждаше как най-малкото, което можеше да ми се случи там, бе дисциплинарното уволнение. А по онова време да бъдеш дисциплинарно уволнен от МВР бе по-лошо, отколкото да си затворник.

Години по-късно, докато работех в един варненски вестник, в трудовата ми книжка надлежно бе вписан стажът ми от времето, в което работих сезонно на КПП – Варна като „технически сътрудник в МВР – Варна”. Времената бяха железо-бетонно /анти/комунистически. Чувах зад гърба си ахканията и охканията, и мишкуващите шушукания как – аууу, Томова, работила в МВР-то… Стигна се дори там, че на финала някой поклонник на световната конспирация открадна трудовата ми книжка, вероятно за да има веществено доказателство за „ченгето Веселина Томова”.

Оше по-нататък, един мерзък мръсник, с лоена топка вместо сърце, изтъкан от комплекси и олайнявен в подли политически схеми, подвизаващ се из властта във Варна като Янко Станев, бе решил, че във войната си срещу мен, може да посегне на баща ми. Станев бе поръчал на местен дописник да напише гнусен материал срещу татко като „кадър на ДС”, за да се видело коя всъщност била Веселина Томова. Само Господ спаси това ниЗко човече да се изхрачи върху баща ми, защото тогава същият Господ нямаше да го предпази от дъщерята, която захапваше като питбул и не пускаше, докато не разкъса такива миризливи душевно твари.

Тези късопишковци бяха от онази категория, които офицерите, с които бях работила никога не наричаха мъже, а им лепяха на челото онази сочна думичка на женски полов орган, която кой знае защо лицемерно морализаторски се цензурираше. С една дума – путки.

Ей такива неща ми се въртяха из рошавата главица, докато седнали около тежката мраморна маса, отрупана от единия край с дистанционни, с К. чакахме да се появи с цялото си великолепие Бойко Борисов.


Предната вечер докато отпивахме от бялото вино, К. с кадифен глас ме накара да замръзна, вдигнала чашата:

- А ти защо не се срещнеш с Бойко Борисов?

Вечерите ни с К., когато бях в столицата, бяха традиция на

пиршеството душата. С него често бяхме на различни позиции, но той ценеше хъшлашката ми храброст, а аз, много често занемяла, не знаех какво да отговоря на великолепието на речта, ерудицията и остроумието му. Бяха светли вечери, които ме опитомяваха и се превръщах в малко момиченце, подпряло брадичката си с лакти, допуснато до Учител, който обаче никога не подчертаваше, че все още съм в трети клас. Беше изящен в речта, но не допускаше да се почуствам комплексирано забита като габърче. Даже напротив – умееше и да ругае опияняващо.

- И за какво да се срещам с него?! – заех настръхнала отбранителна поза.

Очите му обаче бяха влажно – добри. Внезапно ме озари един ярък детски откъс от време, в което гордо бях оповестила на мама след едно от посещенията ми в Зоологическата гладина: „Пък аз вече си имам нов приятел. Благородният елен!”:

- Мисля, че е добре да се видите очи в очи.

Беше убийствено прав. Аз бях онази, която громеше Борисов, Цветанов и „калинките” на ГЕРБ от първия миг, в който поеха управлението на държавата.

Размазвах ги, докато куп журналя тичаха и оргазъмно с предиханни стонове отразяваха всяко кихане на Борисов и управленската му кохорта. Много от тях по-късно, когато Бойко Борисов падна от коня на Властта, с ожесточеност го замачкаха, оправдавайки еволюцията си с това, че някога били повярвали в него, но той съсипал държавата. Това, което последва от властта на Борисов и партията му го пишех и говорех още преди изобщо да започнат да управляват. И бе една от причините, заради които се бяхме скарали свирепо с Алексей Петров, който при идването на ГЕРБ на власт бранеше Бойко повече и от Цветанов, и раздразнено ме питаше: „Ти защо толкова го мразиш Бойко?!”.

Изобщо не го мразех. Даже в известна степен го усещах близък като джаста –праста, каквато бях и аз. Но знаех някак си – никога и не разбрах как ги знам някои работи, че ще се случат точно така, въпреки, че ме обявяваха за луда, когато го изричах – Борисов ще се провали и ще загроби държавата.

К. беше усетил обаче липсващо късче от пъзела – нямах личните впечатления, които са задължителни. И които ти дават онзи нюанс на картината, която няма как да оцениш, ако не си обходил с очите си извътре онзи, по когото щедро мацаш с четката.

- Всъщност, нямам нищо против да се срещна с Бойко Борисов – съгласих се, мислейки, че това ще остане само едно добро ангелско намерение от онези, в които бях добра светулка, вместо накокошинена оса.

Само два часа по-късно, малко преди полунощ, К. ми звънна по телефона:

- Съгласи се от раз. Утре ще те взема от хотела в 14,30 часа.

От стените на вилата в Бояна, в която живееше Бойко Борисов,

овесени по стените, подтискащо ме фиксираха глави на всякакви животни – ловни трофеи. Цялата вила бе някакъв гротесков остатък от социалистическия уют, в който „новото време” бе представено единствено с огромен плазмен телевизор, по който вървеше фешън моден канал.

Още в началото, когато ни настаняваше, след като попитах къде седи Бойко Борисов, гардът свенливо посочи едно грозно квадратно протрито кресло, точно срещу телевизора, пред което педантично бяха наредени в редичка поне десет дистанционни. Седнахме от двете страни на кафеникавото кресло, което на вид бе като отрязан по средата контейнер за боклук.

Докато отпивах от топлата минерална вода, по шорти, с фланелка с къс ръкав и с маратонки на бос крак, нахлу премиерът на България – Бойко Борисов.

Гледаше ме право в очите, когато се здрависа, но сядайки усетих плахото му вътрешно притенение. Избягваше да извръща очи към мен и поведе с лекота и непринуденост разговор за футбол с К. Слушах и наблюдавах внимателно – от бърбораната Томова нямаше и следа. На всичкото отгоре не се и пушеше. Карах я възпитаната и реших, че ще издържа докрая като въздържателка. Обсъжадаха италианското калчо, Бойко очевидно бавеше топката на разговора, леко приведен към К., и донякъде ми приличаше на гимназист, който зад нахаканата си маска и улична реч, криеше дълбоко подтискана свенливост.

Напомняше ми поразително за едно мое някогашно гадже – „разбойник”, който ръсеше около себе си подобна мощна първична енергия, която обаче си беше чисто и просто нахлупена наобратно бейзболна шапка, усърдно засенчаваща момчешка притеснителност. Ако и лъжеше като „разбойника” еша му нямаше да има, разсмях вътрешно, но отвън продължавах съсредоточено да следя футболните пристрастия на двамата мъже. Когато се наложеше, умеех да чакам.

- Май отегчихме дамата с футбол… – внезапно извади топката в тъч Борисов, плавно обръщайки поглед към мен.

- Няма никакъв проблем, футболно чедо съм. – вкарах бързо коженото кълбо на терена.

- Така ли?! – погледна ме с видим интерес Бойко. Разговорът им за футбол бе спрял на точката на дузпата – че сегашните футболисти са едни лекета, които в душите си вместо любов към играта, са отпечатали лика на еврото и някоя и друга цица от чака-рака от фолк-клубовете.

С две изречения го разкарах по цялото игрище, казвайки му кой е татко и как за разлика от днешните, които не знаят как да „пипат” топката с любов и техника, премията им на мач е била вино и тава кебапчета. Докато, смеейки се, Борисов разказваше как от време на време кани тук, сочейки трапезната маса на горното ниво на хола, Христо Стоичков и Димитър Пенев на пъстърма и ракийка, защото искренно се забавлявал с тях, разговорът полека се отпуши. Притеснението му отстъпваше, но през последвалите два часа и половина, той нито за миг не губеше лукавостта да опипва, да блъфира, да хвърля празно за пълно, да наблюдава остро и с хитър пиниз дали се хващам на въдицата му и какво всъщност мисля за неща, за които уж не е попитал директно.

Боко Тиквата не беше прост.

Истински се наслаждавах на маниера му и гледах да стъпвам елегантно в минното поле на подчертано демонстрираната му народняшка чистосърдечност. Притежаваше един уличен инстинкт в общуването, който подхлъзваше събеседника, уж баламосвайки го, но всъщност давайки важни послания.

Голяма част от живота ми обаче беше преминала покрай хаизи от улицата и моментално разпознавах знаците. Разбирах защо толкова много припадаха по Бойко и го харесваха, което до този момент приемах с нервно удивление – те го припозваха като един от тях. Можеха да му простят всяка глупост, всяка лъжа, всеки тарикатлък, защото и те бяха глупави, лъжеха и търсеха под дърво и камък далаверата.


Бойко имаше и нещо, което се дава свише и или ти идва отвътре, или не. Господ му бе дал изумителна природна гъвкавост в боравенето с думите и светкавичната бързина на реакция в неподкупния му начин на общуване. „Близнаци” бе зодията на комуникирането, но и още едно важно основно послание имаше в нея – Близнаците лъжеха най-вирутозно от целия зодиакален кръг.

Бойко не правеше никакво ярко изключение.

С такъв тип хора никога не бях докрай наясно обаче, дали стигаха дотам да си вярват на всичко онова, което плещеха, или и това бе удивителен талант – да предадеш лъжата като истина, и то така, че да си в състояние да накараш другия да се кълне, че не си го излъгал.

Разговорът подскачаше като изпусната шарена топка по стълбите надолу, но бе изключено да не я застопори кракът на Бойко на кота – магистрали. Колкото повече говореше за тях, за министрите си, които изброяваше като отличници, толкова се отпускаше и наблюдавайки го с почуда установявах, че този човек бе роден за пастор на самовнушението, че всичко около него се хлъзга по мед и масло. Но фатално изпускаше филията. Вероятно не собствената, а онази, към която поданиците на страната, която управляваше, драпаха, за да се нахранят. По никакъв начин не натрапваше интерес нито към мен, нито към сайта ми АФЕРА, който бе най-яростната му опозиция. Преднамерено даваше вид, че някак случайно се налага да разговаря с някаква си Веселина Томова, която дори и не се напъваше да спечели на своя страна. Когато един мъж обаче е натрапчиво нехаен, това никога не означава безразличие.

- Аз знам на кого е собственост АФЕРА… На Алексей Петров! – изненадващо стреля във вратата ми Бойко Борисов, завъртайки разговора около медиите, подчертайвайки естествено, че по никакъв начин нито им и влияе, нито ги контролира, още по-мало пък ги притежава. Този уличен пиниз ми бе познат – да прехвърляш собствения си дерт върху чуждата глава и то така, че да го представиш едва ли не като неин белег по рождение.

- Ако беше на Алексей Петров, щях да съм Кристина Патрашкова … – разсмях се, гледайки го пронизващо право в очите. – Никога не съм крила, че някога с Алексей щяхме да правим съдружие, но Господ винаги си знае работата.

Борисов отмести поглед и малко нацупено побърза да отбие хлапашки атаката ми:

- Аз не чета АФЕРА!

Да, бе, пич, вероятно затова сега седя тук до теб в Бояна – мислено игриво го стрелках с очи, но външно без да ми трепка мускулче на лицето, отбелязах:

- Не е и задължително.

Бойко се впусна да разказва как bTV го атакували лъжовно и

недопустимо, и как съвсем случайно предният ден, излизайки от вилата си в Бояна засякъл по пътеката Красимир Гергов, който очевидно не отивал при него на гости, а пъплел нагоре – към следващата вила, която била на Георги Първанов, за инструктаж.

Борисов насмешливо имитираше как, виждайки го, Красимир Гергов се свил като таралеж, а Бойко иронично го подкачил: „Аз не съм те канил, значи ясно е при кого отиваш…”, визирайки Първанов. Така си обясняваше последвалата атака срещу него от ефира на bTV.

- Ами защо не го кажеш това публично?! – почти в един глас реагирахме двамата с К.

- Е, не върви някак си, все пак с Краси Гергов сме съседи… – сви перки Борисов, влизайки в ролята на комшията добродушко. Близнакът лъжеше толкова трогателно, че на всеки по-първичен от мене, щеше да му се прииска да го погали по добричката главица. Иначе къщата на Красимир Гергов, бе току до оградата на правителствената резиденция в Бояна.

Все комшии – отбор юнаци, добрички като от приказка на Шарл Перо.


Докато Бойко изреждаше отличниците си министри не спомена нито веднъж името на Цветан Цветанов. Това беше знак, към който моментално хвърлих ласото:

-Цветанов направи огромни грешки!

Борисов ме фиксираше внимателно. Мълча няколко секунди, но по никакъв начин не защити Цветан Цветанов, нито пък ми опонира. Изчака още, взирайки се в мен като че ли приканяйки ме мълчаливо да процедя още нещо, и продължи тънката игра на послания, в която ако имаш вътрешно зрение, ги улавяш, ако не – пътуваш с вятъра и пет листа извън вратата на Бояна:

- Казах му Цецоу, щото сега, нали ме кАни на бебе, та отидох, не бях ходил никога у тях, и гледам, сврял до тоалетната, нещо като кабинетче си направил, и му викам – а бе, Цецоу, ти що не поканищ тука журналята да видят къде си се напъхал и къде са ти апартаментите…

Ясно визираше развихрилия се скандал с шестте апартамента на Цветан Цветанов. Говореше с такова убийствено вътрешно снизхождение за Цветанов, че притаих дъх. Насреща ми като че ли седеше императорът, който с презрително великодушие отбелязваше дертовете на коняра си, „дребните” му драми, с които бе абсолютно наясно и заради които нямаше да го изгони от конюшната, но със сигурност щеше да удвои камшиците по гърба му, докато му изрива лайната от дворцовите ясли.

Цветанов изскочи още веднъж в разговора, докато Борисов го бе насочил към Алексей.

- Не трябваше така да се прави…, не трябваше по този начин… – коментира той ареста на Алексей Петров по гръмката операция „октопод”, проведена от вътрешния министър Цветан Цветанов.

- Е, как трябваше?! Как е трябвало, като е рекетирал… – обади се К.

Борисов пое сламката:

- Той затова Гришата Ганчев ми писа веднага есмес след акцията: „Обичкам те. Обичкам те. Обичкам те”. Е, как няма да ме обичка, като ходеше с десетима гардове… – разсмя се някак пресилено Бойко.

Казах ви вече, че понякога умея да мълча особено дразнещо. Не обелвах дума и той влезе в обяснителен режим, звучащ отстрани оправдателно. Но, не – това бе поредната заблуда. Поредният уличен пиниз – аз толкова съм му помагал, ама –на, какво да направя като съм строг и справедлив, и от мене, като че нищо не зависи:

- С Алексей се знаем от толкова отдавна… Винаги съм му помагал. В Унгария съм го водил по лекари, беше си контузил главата на едно съзтезание… После го бях спасил, като бяха го обвинили като съзтезател, бяха изчезнали едни пари на Кольо Глухия, и го бяха набедили него, заради произхода му, и аз тогава го защитих, защото какво значение има сега, че бил помак…

Нямаше как да ме разплаче. Онзи, който му бе напълнил главата с глупотевини, че сайта ми е на Алексей Петров, и че едва ли не съм старлетка на Трактора, го беше вкарал директно в ушните канали на оня Кольо Глухия, когото изобщо не го знаех кой е.

Продължавах да го наблюдавам хладнокръвно и мълчах гадно, а в такива моменти мълчанието ми никак не му помагаше. А и щом един министър – председател вярваше в идиотията, че съм собственост на Трактора, това вече бе диагноза за начина, по който тези хора лепяха етикети.

Бойко се впусна в спомени за онези години, в които: „бяхме едни момчета, които можеха само да се бият”:

- Ако не беше Цветелина не знам какво ще излезе от мене… Направо от анцунга ме облече в костюм и станах директор на фирма за текстил, изнасяхме текстил…Благодарен съм и, защото какво ли щеше да излезе от нас, като тогава можехме само да се бием…


Срещата ни бе в последния ден на април през 2011 година – есента, предстояха местните избори. Директно му казах, че ако си въобразява, че разнасяйки го из страната като панаиржийска мечка, нямаше да спечели, а щеще да претърпи разгром. Местните му партийни тарикати бяха отвратили хората с дерибействата си.

Усетих го обаче като човек абсолютно сигурен, че ще спечели пак изборите. Като човек, който държи белязаната колода в ръцете си и който и играч да застане насреща му, е обречен да бъде обран по една и съща схема.

Подхвърли ми няколко имена за кандидат –кметове от ГЕРБ за Варна, между които се колебаел кого да избере и изобщо не намекна, че това зависи от „строителя на структурите на партията” Цветанов. Нещо повече – със същия снизходителен акцент натърти: „КАзал съм му на Цецоу, този да го няма никъде!”, визирайки тогавашния председател на ГЕРБ – Варна Павел Димитров.

Разказах му много мръсни истории от Варна, които творяха неговите „мазачи на филии”, както ги наричах, а той, слушайки ме внимателно, отрони:

- Ти си ми последната капка, която преля чашата.

И пак излъга.


Промените в ръководството на ГЕРБ – Варна се случиха чак година

по-късно и не друг, а самият Бойко Борисов ЛИЧНО издигна кандидатурата на досегашния кмет на Варна Кирил Йорданов за кмет от ГЕРБ. В Бояна той не спомена иначе името му нито веднъж. Човекът, за когото разказвах на Борисов, оплетен с Янко Станев и „мазачите му на филии”, бе издигнат за кмет на Варна от същия Бойко Борисов.

Не знам коя капка бях в неговата чаша, но той бе онази капка в моята, след която следва повръщането.

До оповестяването на Кирил Йорданов от Борисов за кмет не пишех за тази среща. Намеквах, но спазвах конфиденциалността, въпреки че не бе поискана от него официално. След като обаче Борисов се изхрачи върху морската столица, и след като заложи на традиционната схема за фалшифициране на изборите, написах остър материал, разкривайки част от срещата ми с него.

- Бойко ти е обиден… Не е много коректно, все пак малцина са онези журналисти, които близо три часа е приемал на неофициална среща в Бояна… Що не му се извиниш с един есемес? – попита ме К.

Борисов ми бил обиден. Айде бе, ще си я преместя. Тоя за какъв се изживяваше? – съсках вътре в себе си:

- Той е лъжец. А на лъжци не се извинявам.

Срещата ми с Борисов по никакъв начин не промени писането ми за

него. Ако от нещо бях наистина впечатлена, бе, че не е за подценяване и че насреща си имах лукав природен талант, който боравеше с общуването брилянтно и с вроден артистицизъм, до степен да накара наивниците да го гледат зяпнали в устата. Беше невероятно приключение да се надцакваш с такъв „голям разбойник”, но уличните сокаци ме бяха школували и безпогрешно като „малък разбойник” му прихващах номерата още докато ги вадеше от ръкава.

Впрочем, докато още бяхме в Бояна и отпуснал се напълно, бе събул маратонката си и кръстосал срещу ми босото си стъпало, Борисов поиска да разменим телефоните си. На финала му подарих усещането, че е победител. Голямо забавление за една жена е – когато прави такива подаръчета на мъж, който взимайки се за онова, което иска да е, а не е пред огледалото – да го остави с усещането, че е обърнал мача от два на нула на три на два, но фатално да е забравил, че предстоят дузпите.

Точно в 17,45 часа същият ден, връщайки се в хотелската си стая, публикувах в сайта си АФЕРА новината:

„Българска яхта закована с 300 килограма кокаин, двама българи арестувани.

Във Франция е била заловена българска яхта с 300 килограма кокаин. Арестувани са двама българи, разкри afera.bg Операцията е била подготвена изцяло от ДАНС, със съдействието на френските спецслужби. Към този момент дори американските спецслужби не са известени за случилото се.”

Тази информация, на финала на срещата ни в Бояна, ми предаде Бойко Борисов.

Ей така, в нехайния му стил – хем, вкарвайки ми прав десен колко страхотни са спецслужбите МУ, хем, давайки ми „бонбонче” – нали все пак бях „журналячка”. Помоли ме обаче:

- Ама да не вземеш да напишеш откъде имаш информацията… Преди тебе бяха тука от ДАНС и ми докладваха…, даже още американците не знаят…

Два дни нито една медия в България не посмя да тиражира новината, нито пък да се позове на АФЕРА.

Службите бяха в потрес откъде тая кучка Веселина Томова знае нещо, което дори и янките не знаят.

Едва на третия ден, очевидно намерили някакво потвърждение свише, в. „24 часа” се осмелиха да я тиражират.

Страхотно се забавлявах. Премиерът беше дал на информация, докладвана му от ДАНС, на медия, която ненавиждаше.

Какво ли не правеше управленската суета в трептящия си опит да ухажва огледалния си образ медийно?

Ако ме питате какво стана ясно за тази яхта с 300 тона кокаин и двама арестувани българи, значи не живеете в България, чиято Агенция за национална сигурност бе кукла на конци. Никога повече не се срещнах с Бойко Борисов, за да ми обади. А и не ми трябваше.

Сретен Йосич бе на един баир разстояние…


Откъс от подготвяната книга „Хвани ме за кобура” от

Веселина Томова

afera.bg





Име:

Коментар:



Моля попълнете капча кода по-долу
captcha

Меню