Общество

19 April 2015

Прегледана: 905 пъти

СВАТБАРСКИ КАРАНИЦИ В ЛУВЪРА. ТРАКИЙСКИТЕ ЦАРЕ И МАДАМ В. - СЪКРОВИЩАТА НА БЪЛГАРИЯ



Хич не ми се пишеше за никакъв Лувър, никакъв Вежди Рашидов и никакви списъци с журналисти, пътували до Париж на държавни разноски. Не защото нямам какво да кажа, а защото се изговори толкова много и толкова емоционално, че още една съчка в огъня само би усилила миризмата на горящи гуми. В цялата тази… хайде, нека съм мека и я нарека „полемика“ обаче, лично за мен има няколко важни проблема, които наистина заслужават внимание. Затова слагам съчката, пък нека боклукът погори още малко.

Първият е фактът, че един министър обяснява решението си да заведе определени журналисти да отразят грандиозното събитие (че да се организира такава изложба в Лувъра е постижение, няма спор) с думите: „Аз съм ги повикал не да ми създават скандали…“. Колкото и простоват и първичен да е изказът на един творец, когато той е държавен мъж всяка негова дума отеква по различен начин. Местоименията АЗ и МИ не просто дразнят чувствителното ухо на всеки, живеещ във фалшивата ни демокрация – те обиждат с наглостта си. Пък и какво значи „не да ми правят скандали“? Значи, че като са те поканили да си вършиш журналистическата работа на държавни разноски (с парите, които все пак ние като данъкоплатци сме осигурили), смей да не пуснеш тънката струна на хвалби! Един вид „га ядеш кюфтета, нидей да ривеш“.

Вторият важен проблем, който лъсна около българското представяне в Лувъра, беше отбраната като особено специална наша колега Валерия Велева, на която беше оказана честта да представи книгата си с интервюта с четиридесет и шест „знакови политици“ пред френското общество. Значи нещата изглеждат така: Тракийските царе от една страна и Валерия Велева от друга! Т.е. значимостта на една посредствена книжка със събрани в едно с нищо неотличаващи се интервюта е едва ли не наравно като културен факт с тракийското ни наследство. Царственото минало, с което избираме да се представим в Европа (защото във Франция България се идентифицира предимно с ромски проблеми и КГБ отровни чадъри) стои на равна нога със „смелата“ съвременна писателка и журналистка, подигравателно наричана у нас Мадам В. Е как няма да дразни?! Ако въпросната госпожа си беше представила книгата (при това щедро финансово подкрепена пак от държавните пари, т.е. от данъкоплатците) в друго време и без данданията около тракийското ни наследство, вероятно това можеше да мине като обичайна активност на посолството ни там и Министерството на културата тук. В този контекст обаче то изглежда твърде помпозно и сервилно, за да остави хората „да не му създават скандали“.

Следващият и особено важен проблем беше този с хориста от „Йоан Кукузел“. На фона на наистина забележителната изложба в Лувъра и жалкото насилено представяне на Мадам В., изпълненията на този наистина особено представителен хор в „Нотр Дам“ работят в името на доброто лице на България и нейната култура. Соц моментът с хонорарите и особено хулите, които се изсипаха върху осмелилия се да протестира певец, показаха обаче още нещо важно – у нас няма разбиране за това, че всяко изкуство е и работа, от която неговите автори се издържат. И това, че обичаш да пееш, рисуваш, танцуваш или играеш, не те прави длъжен да обикаляш като просяк и да вършиш всичко това без пари, ужасно благодарен на партията и родината, че са те пратили да го правиш в „Нотр Дам“. Пък и хайде да сравним: хористите на „Йоан Кукузел“ пеят за „Родину, за Сталину“, а някоя си госпожа В. разхожда своя вид и творчество за 1500 евро (както се твърди) из българските покои във френската столица! Повече от нагло, мисля.

В последните дни обаче като че нароилите се проблеми около това прословуто българско-френско културно представяне взеха да залязват, а на тяхно място се появиха отклици, занимаващи се с далеч по-малки и несъществени детайли. Като това кой точно е в списъка на журналистите (където манипулативно и с размахан пръст бяха изтипосани и колеги, които просто са акредитирани на събитието и си пребивават в Париж по друга линия) и мразим ли, или уважаваме министър Рашидов. За личността и делото на министъра няма да говоря – не съм негов привърженик, но спокойно мога да изслушам мнението на защитниците му, както и да вляза в спор с тях. Твърдо вярвам обаче, че не той и само той е човекът, постигнал „мечтата на Людмила Живкова“, както е модерно да се казва тия дни за изложбата на Тракийските царе. Зад него стои екип от хора, давали предложения и взимали решения, така че тонът „той постигна“ и „той направи“ пряко кореспондира с неговото „аз“ и „ми“. Виж, за творческия соц банкет около г-жа Валерия Велева не мога да съм сигурна. Там вероятно услугата е лична, но хайде да не говоря по предположения.

Като цяло за мен от изминалата наситена с траки, министри, журналисти, тоалети, самолети и тук-таме някоя банска магнолия седмица, един от най-важните изводи, до които стигнах е, че ние, журналистите, сме заприличали на една сватбарска тумба. Тръгваме на сватбата много мили един към друг, радваме си се взаимно, разказваме си кой кво и що, па вземем, та седнем и на една софра. То софрите у нас малко – като станеш от едната, скоро ще си седнал на тая, от която допреди малко те замеряха с топчета хляб, ама нейсе. Като се поустановим и полеем напрежението с малко омаен политически алкохол и послушаме музиката на тоя, дето я поръчва, вземем да надигаме перчемите. Ма не към оркестъра, който свири фалшиво, ми към колегата, че му пляска или пък към другия колега, че вика „ууу“. Като ни понапият още малко, скачаме и на бой. Почва се „нашта рода така, па вашта рода иначе“. Докато се боричкаме на дансинга, взели че дали микрофона я на Мадам В., я на Кеворк Кеворкян, я на някоя друга успоредна на всички режими журналистическа персона. Като ги съзрем в светлината на прожекторите, плясваме с ръце и викаме: „Що така, бе, куме?!“ Ми така, щото докато ние се щипем покрай масите, тези хора бродят по пантофи при важните от двата рода или пък с пълно гърло крещят „бийте шаферчето“, докато кумът мазно опипва булката. Накрая вземем, че хапнем, пък се поуспокоим – трябва да се яде все пак. Порцията си е порция, независимо дали я дава Пеевски, Черепа или който е там ивент мениджър на уйдурмата. То пък и еко храна не остана, така или иначе – всичките софри нечии.

Та така ще е, мили мои братя по перо. Докато не дръпнем покривките и не разпилеем де-що има върху пустата софра, ще си се дърляме отвреме навреме, ще си прощаваме, ще си викаме „аз тебе много те уважаваааам…“ и ще се правим, че не изпълняваме поръчки. Няма да се слушаме, а ще се сепваме, когато по микрофона се чуе нечие мазно и послушно гласче.

Положението, както казваше Радичков, не е нито в Лувъра, нито в тракийските царе, нито дори у Вежди Рашидов. Положението, както казва народът, „си е ебало майката“. Е от тука трябва да започнем.

Мария КАСИМОВА
www.ploshtadslaveikov.com






Име:

Коментар:



Моля попълнете капча кода по-долу
captcha

Меню